тема вече имаме традиции, добихме и тренинг… Към края на февруари най-сетне дойде разрешението. Преди да тръгнем, идва началникът на порта — стар комендант, отдавна взел петте си пари от морето. „Този кораб е нещастен!“ — каза той на капитана. Бил военен, после преустроен на хладилен и при първото излизане се обърнал пред пристанището. Загинали девет души — тамам колкото дойдохме… Въпреки това — мола въжетата: кюф-кюф-кюф и … спря машината. „Кво стана бе?“ „Чакайте да накачаем въздух!“ Началникът на порта съвсем се опечали.
В Северно море пак закъсахме, този път — буталото. Дойдоха два влекача, по-големи от кораба. Единият отпред, другият отзад — разпъват го, от четирийсет метра, ще го направят на шейсет. В полунощ се вързахме в Хамбург. И там отпрахме два месеца — станаха четири.
Върнахме се в Хаугезунд да товарим риба. Началникът на порта, като ни видя, ще се разтопи … Преди да си тръгнем за България, направихме шипшандлер — искахме сто хляба. И десет кила чесън, ще правим шкембе чорба. Оня се хвана за главата. На другия ден дойде, тъпче на едно място, извинява ни се. Каза, че от всички аптеки на града и околността едва събрал две кила чесън...
Минахме Северно море, минахме Ламанша, наближи първи май.
Излезе вълна, залюля ни, почнахме да загребваме вода. Насочихме се към Шербур, Франция. Вързахме се там и осем дни чакахме времето да „падне“.
Отблъснахме на осмия ден, но в Биская отново ни почна. Биеше малко на борд. Една голяма вълна взе, че напълни машинното отделение. Пак спряхме. Водата долу — до гърди. Настроихме радиото, предадохме, че търпим бедствие. На английски. Радиостанцията ни — само на телефония, радиус на действие — петдесет мили.
Отзоваха се пет кораба. Най-близо бе танкерът „Кораджио“, италианец, трийсет хиляди тона… Спаси ни това, че беше денем. На всички лицата придобиха цвета на лимона и пепелта. Живот! Дойде италианецът, но ние бяхме изгребали вече водата, машината заработи.
Трети и четвърти май — нищо. Но пак спряхме — оказа се, че шестият танк не бил пълен с гориво, а с вода. Насочихме се към брега, не бяхме далеко. Хвърлихме котва срещу река Гвадалкивир. В селото насреща биеха камбани, народът излизаше от църква. Неделен ден, човекът гледа към бога, не към морето. Йонков изстреля няколко червени ракети — уж в небето, пък си изгори крака! От опарване не остава белег, но изгориш ли се, цял живот носиш белега. И Йонков трябва да го носи, да не забравя моряците…
Дойде катер, разбрахме се, докара два тона гориво. За една седмица стигнахме в Гибралтар, там срещнахме кораб „Витоша“ с капитан Чамурджев, купен наскоро. Флотът ни растеше… Когато застанахме в Бургас, дойде жена ми. Гледа — корабчето ниско, олющено, едва стига кея; гледа мене — ревна…
Година по-късно плавах с кораб „Вежен“ от Венеция за Билбао. Минавахме през Месинския пролив. Отдалече остров Сицилия се очерта: кафяво-жълта грамада, а върху нея — зелени кръпки — рядка, изнемогваща растителност. Планините, обвити в мъгла, синееха. Вляво от нас изникна град Месина, проснат на плажа. В края му — самотен фар. На екрана на радара се очерта архипелагът на островите Липари. Внезапно стана дума за корабчето „Черноморец“.
— Помня го — процеди с отвращение капитан Илия Монев. — Правих няколко рейса с него до Бейрут. Кораб! … Един цървул, на нищо друго не приличаше… Ял съм му попарата. Няма радар, веднъж излизаме от Босфора — ноември, сняг, лапавица. В очите ти да бръкнат, все това е. Духаше мръсен северозападен вятър, люля ни като дъска. Едва успяхме да се скрием в залива на Иниада. В хладилните му хамбари, карахме бетонно желязо и цимент — чиста работа, представи си!… След време го продадоха, нарязаха го и го претопиха. Кораб! … Ами с човека не с ли тъй? Като впрегатно добиче тегли каиша цял живот, дорде се опъне в браздата с език между зъбите … Чиста работа!
Обедът е към своя край — офицерският салет е почти празен. Облегнат на барчето, вторият камериер Савата, примижва като котарак, търси закачка. Той е бил дълги години китарист в ресторантски оркестър, с певицата на една маса е седял, а на кораба дни наред глас не се чува, сиво еднообразие и никой не ти вика от публиката: „Кво ще пиеш, Сава?“ Едно кино, дето завъртаме вечер, и то филмите — стари, копията надраскани, милион пъти късани н лепени — не кино, а мъчение. И ако сам не си направиш нещо като кино, с тебе е свършено. Затуй Савата върти жълто око и напряга ленив ум да върже няколко думи, които щедро, като шепа бисери, ще хвърли сред оредялата офицерска публика. Но винаги казва едно и също: „Ти не ме гледай, че нямам бъдеще… Ако знаеш какво минало имам!…“
Четвъртият помощник, капитан Желев, оттласва рязко чинията пред себе си и се обажда:
— Сава, ти какви жени харесваш?
— Мургавите — признава си Савата. — Мургавите.
— Хубавите бе, курназ — срязва го Желев и с безкрайна меланхолия в гласа добавя: — В тази суша кой ти гледа дали е руса или чернокоса?... Важното е да не рониш зъбчатките, когато сменяш скоростта…
Една нощ, на път за Холандия, Любен Вълков, тогава старши помощник на кораб „Вежен“, ми разказваше патилата си в Ротердам. Той искаше да предаде на разказа библейска мекота и почна отдалече, но споменът размъти горчилката, утаена с времето в душата му…
Плавал с кораб „Златоград“. Февруари. Отвратително време. От Биская нагоре всичко ври. В Анверс оставят част от товара, тръгват за Ротердам.
Застават на кея, отварят хамбарите. Въпреки бурята, стоката — бижу! Дошъл агентът, контролата, митничарите — всичко е о’кей.
Но петнадесет минути след като си тръгнали, на борда се качват десет митничари. Тръгват от кабина на кабина — на вратите на проверените вече помещения, драсвали кръст с мазна креда. Те се бавели, но моряците, въпреки че не спали десет денонощия и били петимни да ударят по една глава, търпели — българският моряк е и търпелив…
Водел ги младеж: русоляв, с дълга коса на масури, в зелена униформа. „Ондулиран негодник!“ — изпъшка Вълков.
Митничарят искал да влезе в каютата на капитана. Сам Греков застанал на прага, но оня почти го отблъснал, прекрачил и почнал да рови из чекмеджетата. На края спрял пред склада за алкохолни напитки и цигари, запечатан още в Анверс с печат „Бенилюкс“, който е валиден за Белгия, Холандия, Люксембург. „Да се отвори!“ — настоявал той.
Обяснява му, че слепката и печатът върху нея са направени от представител на „Бенилюкс“, че в момента третият помощник който държи ключовете за склада, е в града и няма друг ключ. „Лъжеш“ — отсякъл оня. „Аз съм старши помощник на кораб — извикал Вълков. — Чувате ли се какво говорите?“
„Никакъв старши помощник не си! Ти си комисар!“ — креснал оня и посегнал към слепката. Вълков си сложил върху нея дланта, за да я предпази. Митничарят замахнал с отвертката към корема му…
Капитан Греков застанал между двамата и наредил на на Вълков да отиде да позвъни на агента. Отишъл Вълков, от агенцията се обадила служителката:
„Моля предайте на господин агента, незабавно да дойде на кораба!“
В това време митничарите демонтирват вратата, отварят склада, проверяват стоката. Всичко е точно, както е описано в документите. Агентът пристигнал, извинил се. „Искаха да ни унизят — кипеше Вълков. — Обяснявах му на това хлапе, че се намира на борда на български кораб, на българска територия!
Че е длъжен да се съобразява с постановките на международната конвенция по морско право.“ Когато отново се връщат в Анверс. Вълков разказал случилото се на тамошните митничари. Белгийците се засмели: „Бил е фашист! Ние сме с галско възпитание…“
Качихме се в таксито на кея Лауренс Хафен, таксито на заден ход пропълзя покрай сто и четиридесетметровия корпус на „Вежен“, мина под огромния кран и в края на масивния стиф от руда шофьорът направи завой и колата пое по асфалтираното платно на Ботлек вег. Отдясно се проточи оръфана рядка горица — тук-там в клоните като премръзнали врабчета дремеха пожълтели листенца. Есента бе оскубала останалите.
Запръска ситен дъжд: и времето ни подяждаше, но ние се оказахме предвидливи — в ръцете си стискахме чадъри. Беше следобеден час и магистралата Вондерлинген вег, на която излязохме, почваше да се задръства. На двадесет километра пред нас бе центърът на Ротердам, ние се движехме към него, движехме се покрай петролните рафинерии на кралския нефтен концерн „Роял Дъч шел“, отминахме ги, отляво бе все пристанище с десетки кейове, впримчили всички ръкави и канали на реката Маас.
