Норфолк преди три дни. Корабите, плаващи в този район, да докладват всичко, което буди съмнение по този повод на американската брегова охрана в Нови Орлеан.“
„Сан Хуан Радио. До всички кораби в Южно Караибско море. Кораб «Мареген» е заседнал на Пунта Галинас — Колумбия. Корабите, минаващи транзитно през района, се умоляват да поддържат връзка с обекта и да оказват помощ, ако е възможно. Сан Хуан — Порто Рико.“
След време, на път от Южноафриканската република за Мадагаскар, корабният готвач Ламбо ми разказа как преживял циклон.
— Първият ми кораб — почна той, — е „Атлас“. Сега се казва „Богдан“. Комендант му беше Прокопиев, старпом — сегашният ни капитан Симеон Младенов.
Товарът беше за Япония. На седми октомври тръгнахме.
Черно море ни посрещна бурно. На времето служих моряк, но тогава драйфах като коте. Един от камериерите, зевзекът му със зевзек, ми вика: „Петков, за да не ставаш мезе за другите и да не драйфаш, като вървиш по палубата, свиркай си.“
Свирках цял ден.
След Босфора си обръснах главата, да се сгъсти косъмът. Джумбуш работа! От трийсет и трима души екипаж не се острига само старшият команден състав.
В Порт Саид слязохме — голям топлик. Който имаше таке, си го сложи. Тия, дето нямаме, светим като фенери. Само дечурлигата не ни взеха за пандизчии — още щом се показахме на портала на пристанището, ни наобиколиха да просят цигари. Ще знаеш: детето лъчи хората на добри и лоши, а не на привилегировани и непривилегировани. Аз си купих една камила-сувенир. И досега жената я реди в хола.
В Червено море — адски топлик. До Аден спяхме на палубата. Сутрин от лицата ни се ронеше сол. От Аден до Сингапур Индийският океан беше хубав, времето — гладко. В Сингапур контролата ни предупреди, че гарантира живота ни до шест вечерта…
Оцеляхме, което си е.
След това — Южнокитайско море. Осем дни буря, осем дни ни дра. Имахме фелдшер на кораба — толкова се уплаши, че се затвори в каютата си и осем дни не пика. Надува се, надува се, и накрая получи натравяне. Като пристигнахме в Кобе, реве: „Другарю капитан, имам една къща, ще я продам и ще си платя билета, трябва да се върна в България със самолет!“
От Йокохама товарихме за Румъния — специална ламарина за консерви. Товареха ни бавно, след всеки ред правеха снимки — документ за качестве-ната работа.
Тръгнахме за Констанца.
На двайсети декември попаднахме на циклон в Бенгалския залив. Хукнахме да бягаме, но ни настигна. „Атлас“ е със задна надстройка. Само мостикът му е в средата, отдалече прилича на буквата „Т“. Там е и радиостанцията.
Адска буря, аз — в кухнята. Всичко заключихме, навързахме тенджерите, дадохме на хората суха храна и се събрахме в моряшкия салет. Не ни беше до ядене. Пред гибелта си човек губи апетит…
Тези, които бяха на командния мостик, останаха там. Предадоха по парлангото: да се задраят филистрините и вратите, никой да не се показва навън. „Атлас“ е много стабилен кораб.
Времето се влошаваше, корабът почна да се лашка и да ляга наляво и надясно, да се забива с носа. И по-старите моряци почнаха да се умислят. С нас пътуваше и жената на капитана — тя стоеше сама в каютата си.
На двайсет и първи беше най-страшното. След това се убедихме, на палубата железа като ръката ми — Ламбо е пълен, заголва лакъта си, ръката му е дебела като женско бедро — вълните са ги рязали като халва. Спасителните лодки се откъснаха от лодбалките и изчезнаха в океана. Връзката с мостика се прекъсна. Спря и токът. Стана зловещо.
Така минаха пет-шест часа. През нощта вече нервите почнаха да не издържат, всеки отиде при най- близкия си приятел и си чака смъртта. Направо си чака смъртта.
Към полунощ се чуха неистови писъци — беше главният готвач Роглев: „Олеле, децата ми! Къде съм тръгнал, какво направих!“
Взеха да го успокояват, той реве и се тресе. Корабът люлее адски. А жената на капитана ни засрами — седеше в каютата си, пушеше цигара от цигара и си пиеше уискито. Много спокойна жена. Една бутилка изпи.
В четири без пет съобщиха — бяха оправили вече парлангото: „Внимание, екипажа! Ще се получи затишие, никой да не отваря филистрин или врата!“
Не казаха, че се намираме в „окото“ на циклона.
Минаха двайсетина минути и отново почна адско вълнение. Корабът се пълнеше с вода през комина. Всичко живо изскочи от каютите. По парлангото се обади капитан Прокопиев: „Спокойствие, опасността е избягната!“
Към пет и половина-шест сутринта дойдоха капитанът и третият помощник, прежълтели и гладни. Извадиха чаши, наляха коняк. Някой каза как помощникът Иван Папазов, като видял голямата вълна и извикал: „Отиваме в скалата!“
След една година той почина от рак.
На двайсет и пети декември научихме, че в бурята е потънал голям американски танкер. И други кораби загинаха…
Десет години след този циклон се случи да плавам в същите води. Помня, на обяд сервираха диня — през декември!, а вечерта стоях на палубата. Океанът бе тих, зад нас в небето, като царевично зърно, жълтееше Венера.
Капитан Младенов ме покани в каютата си, извади от хладилника бутилка уиски, отвори кутия фъстъци и се засмя:
— Днес имам нещо като втори рожден ден!… Тогава ми разказа за циклона, който преживял и Ламбо. В разказа на двамата има разлика и това е напълно естествено. Дори и сега, когато ги възстановявам в паметта си, се вълнувам: такива преживявания не се случват всеки ден…
— С „Атлас“ плавах като старши помощник — каза Младенов. — Получи се нареждане да товарим чугун за Япония. Това беше първият ми далечен рейс.
На отиване в Южнокитайско море имахме много силни северни ветрове, достигащи до десет бала, вълна — осем бала. Духаше непрекъснато две седмици.
Имах един рулеви Данчо. Старите моряци почнали да му подмятат, че в този район се въдят чудовища — октоподи и калмари с огромни пипала, които нощем, па и денем, могат да грабнат някого от палубата. Дали му и някаква книжка — фантастика. В нея били описани подобни случаи…
Забелязах, че момчето върви по средата на палубата и се озърта. Направи ми впечатление, че погледът му се разцентрова. Това е характерно за хората, които дълго плават…
В Япония наредих: той и фелдшерът да излизат всеки ден в града, да се размагнитят малко…
На връщане пресичахме Бенгалския залив. Казват му залив, но като се погледне на картата, това е част от Индийския океан. Характерен е със своите тропически депресии, които се зараждат тук. Тропическите депресии в Атлантическия океан се наричат урагани, в Индийския — циклони, в Тихия океан — тайфуни, а южно от Австралия — вили-вили. Но да се върна към нашия случай… Имаше предупреждение за циклона. Зародил се на петия градус северно от екватора и на деветдесет градуса източна дългота, тоест, срещу остров Суматра.
Беше назад и сравнително вляво от нас. Данните за зараждането му имахме, но тия данни донякъде са условни — никой не може да прогнозира точно какъв характер ще придобие депресията и как ще се развие. Струва ми се, че капитанът подцени обстановката.
През нощта на двайсет и първи декември вятърът придоби особена сила и особен рев. Атмосферното налягане падна на седемстотин и трийсет ми-лиметра. За още половин час, падна на седемстотин и двадесет. Това значеше, че силата на тропическия циклон е огромна.
В полунощ боцманът и дърводелецът на кораба дойдоха да ме извикат — капитанът заповядал да отида на мостика. Тримата се хванахме за ръце и пълзешком се придвижваме по палубата…
Вятърът се усили тъй, че нищо друго не се чуваше, освен ревът му. От ниското налягане ми заглъхнаха ушите. Имах чувството, че мостикът, както е разперен, всеки момент ще се откъсне от кораба и заедно с нас
