чувстваше, че брат й е в опасност, това означаваше, че сборището най-вероятно го беше заподозряло.
Обаче вероятно Арманд беше успял да изпие отварата, предизвикваща амнезия, която Лусиен му беше дал, защото в противен случай досега Гейлън щеше да е тук. Това означаваше също така, че Гейлън беше решил да задържи Арманд като пленник, защото, ако го беше пуснал, Лусиен щеше да се свърже с него в мига, в който Арманд напуснеше земите на сборището.
Лусиен прекара пръсти през косата си, докато се мъчеше да реши какво да прави. Ако подозренията му се окажеха верни, тогава отварата можеше да спре да действа всеки миг. Когато това се случеше Гейлън щеше да получи търсените отговори и Арманд, Лусиен и Ариел Дантес щяха да попаднат в сериозна опасност.
Щом чу воят на сирените, Лусиен измъкна от касата монета и я подхвърли във въздуха. Хвана я и я плесна на опакото на дланта си. Ако е ези, ще помогне на Ариел. Тура, ще я остави сама да се оправя с Гейлън.
Глава втора
„Дух злокобен, час прокобен, сън удобен
пустинно място, твърдост на ръката
#и биле, никнало до кръст надгробен...“
У. Шекспир, „Хамлет“, 3.2.413
(Всички цитати от Шекспир в книгата са в превод на В. Петров. — Б. пр.)
Когато Ариел стигна до разклона на междущатския път, ужасът й вече беше отслабнал. Докато възстановяваше самообладанието си, не можеше да реши кое от събитията през изминалата вечер бе я обезпокоило най-много. Знаеше, че онези двама мъже я преследваха и подозираше, че бяха си наумили нещо повече от обикновено изнасилване. След това последва странната „помощ“, която очевидно бе получила от Моргрет, макар умът й да не побираше защо й бе помогнал, след като бе я заплашил. Но каквато й да беше причината, поради която й бе помогнал, Ариел му беше признателна. Беше събрала целия си кураж, за да отиде в бара. Срещата с потенциалното изнасилване я бе довело до границата на припадъка.
Проклятие! Мразеше когато Арманд я поставяше в такова положение, в което трябваше да се прави на смела и понеже беше истинска страхливка, той беше единствения човек, заради когото можеше да се събуди храбростта в нея. Но дори Арманд изискваше от нея прекалено много като я хвърляше срещу човек като Лусиен Моргрет, помисли си тя, като потрепери.
Въпреки всичко не вярваше в магьосници, но беше склонна да допусне, че Моргрет може би притежава някаква екстрасенска дарба. Това беше единственото разумно тълкувание, с което можеше да си обясни случилото се с двамата мъже.
Заключенията й за Моргрет я накараха повече от всякога да се безпокои за Арманд. За разлика от нея той не беше склонен да приеме възможното съществуване на парапсихични явления. Смяташе ги за мошеничество и би се опитал да докаже, че са измама. Ако останалите от „сборището“ имаха подобни парапсихични възможности и бяха с лош нрав като Моргрет, те биха могли да прибягнат до някои доста опасни начини да го убедят в противното. Дали не бе му се случило именно това?
Импулсивно подмина отбивката към дома си и продължи към апартамента на Арманд. Може би там бе останала някаква следа, която да указва посоката, в която се бе насочил брат й. Ако не откриеше нищо, не знаеше какво ще прави. Интуицията й подсказваше, че е жизнено важно да намери брат си колкото е възможно по-скоро.
Поклати недоволно глава, щом влезе в скромния му апартамент. При все че стаята беше малка, липсата на мебелировка я правеше да изглежда просторна. Имаше едно протъркано канапе, разнебитена маса за кафе с портативен телевизор върху нея и раздрънкан скрин.
За нея самата домът беше толкова важен, че спартанския начин на живот на брат й я объркваше. Разбираше, че това е остатък от номадския живот, който бяха водили с майка им — флотски офицер от кариерата. Постоянните местения не пречеха на Арманд, но Ариел беше домошар. Най-щастливият ден в живота й беше заминаването за колежа, защото знаеше, че вече не могат да я изтръгнат от корените й заради някоя прищявка на флотата на Съединените щати.
Прекоси стаята, хвърли чантичката си върху канапето и разсеяно избърса с ръка праха от капака на телевизора. След това се насочи към скрина.
Не й отне много време да прегледа гардероба му. Арманд беше отвратително спретнат — още един остатък от живота им като деца на военни, който не бе успял да остави отпечатък върху нея. Накрая прегледа кухненските шкафове, където не откри нищо друго, освен няколко дузини кутии с консервирани равиоли, една тенджера, куп картонени чинии и неразпечатан пакет пластмасови прибори. Арманд имаше поне един недостатък: беше ужасен готвач.
Като изпусна отчаяна въздишка, Ариел отиде до канапето и седна. Всъщност не беше очаквала истински да намери някаква следа тук. Арманд определено се държеше като параноик, щом станеше дума за неговите истории. Безпокоеше се, че хората, които разследва, биха могли да открият с какво се е захванал. Безпокоеше се, че конкуренцията би могла да открадне идеите му. Дори се държеше подозрително към Ариел, докато накрая тя не се раздразнеше до такава степен, че го заплашеше повече да не му проговори. Едва тогава той се разкриваше и й даваше някакви подробности. По този начин бе научила за Моргрет.
И така, какво трябваше да направи сега? Когато разговаря с редактора на Арманд, той едва ли не я потупа по главата, обяснявайки й колко глупаво е да се безпокои за брат си. Полицията се бе държала също така покровителствено, като й посочиха, че Арманд всъщност не беше й казал, че ще й се обади. Безрезултатно се опита да им обясни, че самият факт, че Арманд не се е обадил, я кара да бъде толкова разтревожена.
Двамата с Арманд бяха по-близки от обикновени брат и сестра. Отчасти това се дължеше на факта, че бяха близнаци, но тази връзка се подсилваше от непрестанните местения на семейството им. Бяха научили отрано, че единствените хора, на които могат да разчитат истински, бяха самите те. Бяха нещо повече от брат и сестра. Бяха най-добри приятели и се обожаваха един-друг. Никой от тях никога не би причинил умишлено нещастието на другия, поради което Арманд винаги намираше начин да й се обади, когато изчезваше за известно време. Той знаеше колко много се безпокои за него Ариел.
Затвори очи, за да спре паренето на сълзите. Искаше й се майка им да беше още жива. Ариел беше сигурна, че майка им би знаела какво да прави. Но тя не беше сред живите и Арманд беше цялото семейство на Ариел. Ако нещо се случеше с него...
Не си позволи да завърши мисълта, защото само началото й бе достатъчно да я хвърли в паника. Вместо това отново започна да премисля възможностите. Единственото заключение, до което достигна, бе, че въпреки всичко Моргрет оставаше единствената й надежда да спаси Арманд, но би било лудост отново да се приближи до бара му.
С едно мрачно тръсване на главата, тя стана, грабна чантата си и се насочи към вратата. Беше почти полунощ, а денят й бе започнал в пет сутринта. Трябваше да се опита да поспи и след това да реши какво да прави.
Когато най-сетне стигна до дома си, беше толкова изтощена, че й потрябваха няколко секунди, за да си спомни кода на алармената система. Докато набираше цифрите, Ариел си помисли, че системата беше по- скоро неприятност, отколкото нещо ценно. Съседите, които живееха в къщи, изградени в късен готически стил, подобно на нейната, бяха тихи и почтени. За нещастие застрахователната й компания не се бе задоволила с тази статистика. Тъй като често носеше в дома си редки и скъпи книги, те бяха отказали да застраховат къщата, докато не постави алармена система.
Влезе вътре и пусна чантата си на малката масичка до входната врата. След това включи отново алармата и извади пощата от кутията на гърба на вратата. Прерови я набързо, надявайки се да открие нещо от Арманд. Когато не откри нищо, тя изруга и хвърли пощата върху масата до чантата си.
— Проклет да си, Арманд — промърмори тя, докато сваляше якето си и го окачваше на старинната закачалка до масичката. — Щом те намеря, ще те удуша, заради всичките тези неприятности!
— Ха, мис Дантес, шокиран съм! Никога не бих предположил, че сте склонна към насилие.
