— Занимавам се с продажба на редки и стари книги. Старите публикации за изкуството на магията са доста търсени.
— Значи се препитавате с продажба на стари книги? — недоверчиво попита той.
Ариел кимна.
— Защо ви изненадва?
— Не знам. Предполагам, че съм останал с впечатлението, че хората в тази професия трябва да бъдат по... стари.
— Това е обща заблуда. Значи това е магьосническата ви кесия?
— Да, това е — Моргрет измъкна от кесията малка стъкленица и й я подаде. — Няма нищо необикновено, мис Дантес. Дори няма специфичен мирис.
Ариел прехапа долната си устна, щом зърна бистрата течност. Умираше от любопитство да го попита какво представлява, но дори Моргрет да се съгласеше да й каже, подозираше, че ще бъде по-добре, ако остане в неведение.
Лусиен свали капачката на стъкленицата. Стисна кристала и мърморейки някакви неразбираеми напеви напръска няколко капки край входната й врата. Повтори процеса пред всяка врата и прозорец на първия етаж.
Щом тръгна към горния етаж, Ариел се досети, че ще види спалнята й. Никога на никого не бе позволявала да види спалнята й. Дори на Арманд. Колкото я обичаше, толкова се притесняваше от спалнята си, тъй като беше толкова нетипична за характера й.
— Нужно ли е да се качвате на горния етаж? — нервно попита тя.
Моргрет беше се изкачил три стъпала по-горе и ако преди се извисяваше над нея, то сега изглеждаше като някакъв великан. Като добавка към лошото положение, в очите му имаше някакъв странен блясък, който беше не по-малко обезпокояващ от вълшебствата му. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се освободи от властния му поглед.
— Какво има, Ариел? Имате ли нещо за криене?
Подигравката му разби магията.
— Не, разбира се. Просто...
— Просто? — подкани я той, щом Ариел замълча.
— Нищо — смутолеви тя. — Вървете да направите каквото ще правите. Аз ще си направя чай. Искате ли и вие?
— Да, благодаря.
Щом влезе в кухнята Ариел погледна към часовника. Беше двайсет минути след полунощ — часът на вещиците — и в дома й имаше един мъж, който се мислеше за магьосник и правеше заклинание върху къщата й. Струваше й се невероятно, че само преди няколко седмици се бе оплаквала колко отегчителен е живота й и бе мечтала за някакво вълнуващо преживяване. Със съжаление призна, че събитията само потвърждаваха правотата на старата поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш. Може да се сбъдне!“
Лусиен изчака докато Ариел се скри по коридора към кухнята и погали с длан кристала. Очевидно беше смутена и трябваше да разбере защо. С изненада узна, че причината за смущението й беше начина, по който е декорирана спалнята й.
Намръщи се озадачено. След като се смущаваше от нея, тогава защо я беше обзавела по този начин? Изхвърли от ума си объркващия въпрос и тръгна към горния етаж. Имаше по-важни неща за вършене от размишленията за вижданията на смъртните жени по въпросите на декорацията.
Но когато влезе в спалнята й, той бе толкова шокиран, че зяпна от изненада. Останалата част от дома й беше боядисана в неутрални цветове и украсена с разнородна сбирка от антики. Тази стая обаче беше истински публичен дом. Раираните тапети трептяха в червено и ярко розово. Килимът беше в наситено, плюшено розово, което изпъкваше върху червените дъски на пода. Мебелите бяха от лъскав абанос, който преобладаваше в Ориента, а огледалните врати на гардероба отразяваха цялата стая.
Но огромното легло с балдахин беше дори още по-забележително. Балдахинът беше изработен от червена коприна, а в долната част на леглото стегнато навития юрган в подходящ цвят разкриваше яркорозовите атлазени чаршафи в същия оттенък като розовите райета на тапетите.
Моргрет се приближи до леглото и вдигна бледорозовата нощница, която бе захвърлена небрежно върху чаршафите. Материята беше толкова ефирна, че той се зачуди защо изобщо Ариел си правеше труда да я облича. Щом си представи как би изглеждала облечена в нея той почувства възбуда и изруга под носа си.
Той беше магьосник, а магьосниците не чувстват влечение към простосмъртните жени!
„Освен ако си нестопроцентов магьосник“, намеси се подсъзнанието му.
Лусиен се намръщи при неприятното напомняне, че майка му беше обикновена жена, което го правеше само наполовина магьосник. Тази еретична подробност бе му коствала всичко — дома му, приятелите му и предопределеното право да стане водач на своето сборище.
Тъй като знаеше, че ако се замисли за миналото само ще изпадне в гняв, Моргрет метна нощницата върху леглото, извади малко шишенце от магьосническата си кесия и напръска със съдържанието му възглавницата на Ариел. След това продължи да работи върху магията си.
Когато малко по-късно се присъедини към Ариел в кухнята, тя не посмя да го погледне. Моргрет придърпа един стол, седна до масата и се загледа в Ариел, която поднесе порцелановия чайник на масата и след това извади две чаени чашки. Не беше нужно да докосва кристала, за да разбере, че все още беше смутена, а след като бе видял спалнята й лесно можеше да разбере защо. Но по някаква необяснима причина пожела да я успокои.
— Имате хубав дом, мис Дантес.
— Ъ-ъ... да, благодаря ви. Тази къща значи много за мен. Искате ли захар или мляко за чая си?
— Един резен лимон, ако имате — когато Ариел кимна и се насочи към хладилника, Моргрет попита: — Защо къщата ви означава много за вас?
— Двамата с Арманд сме деца на военни — обясни тя, докато режеше лимона на кръгчета и ги нареждаше върху една малка чинийка. Постави я на масата и средна срещу Лусиен.
Продължи разказа си докато наливаше чая.
— Прекарахме първите осемнайсет години от живота си в местене. На Арманд не му пречеше, но аз ненавиждах местенето от едно място на друго. Сякаш веднага, щом се установях някъде се налагаше отново да ме изтръгнат от корен. Предполагам, че през цялото време съм се чувствала бездомна. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Напълно — отвърна Лусиен, като пое чашата чай, която Ариел му подаде. Преди да осъзнае какво казва, той добави: — Самият аз се чувствам по същия начин през последните три години.
— Защо? — тя подпря лакти на края на масата и отпусна брадичката си върху дланите си, чакайки отговора му.
— Историята е твърде дълга и сложна, за да навлизаме в подробности — отговори той, раздразнен от факта, че бе разкрил пред нея, че се чувства бездомен.
Отпи от чая и с изненада откри, че не е онази отблъскваща, горчива отвара, в която хората са толкова влюбени, а е смес от билки с дъх на ябълка. Загледа се в Ариел над ръба на чашата си, очарован от очите й, които бяха наситено, богато зелено. Никога преди не бе виждал зелени очи. Всички деца в неговото сборище се раждаха с бледосини очи, като неговите. На шестнайсет години цветът им се променяше от синьо в различни отсенки на кафявото. Той беше изключение от правилото. Очите му не се промениха — още едно проклятие от омразното му човешко наследство.
Усети как се надига приливът на горчивината и наруши мълчанието, като попита:
— Намерихте ли нещо в апартамента на брат си?
Лактите на Ариел се хлъзнаха от масата при този въпрос.
— Откъде знаете, че съм била в апартамента на Арманд?
— Продължавам да ви повтарям, че съм магьосник. Знам всичко. И така, намерихте ли нещо?
— Мисля, че споменахте, че знаете всичко — възрази тя.
Моргрет й отправи демонска усмивка, от която видът му стана още по-зловещ. Ариел потрепери и се прегърна с ръце. Реши, че видът на Моргрет е достатъчно зловещ, за да бъде герой от роман на Стивън
