С тих стон Ариел се обърна рязко към арката, разделяща антрето от дневната. Лусиен Моргрет се бе изтегнал на канапето й. Примигна и си каза, че сигурно си въобразява. Беше невъзможно да е преминал охранителната система. Но той седеше ето там, съвсем истински и поради това още по-заплашителен.
Гневът й премина в страх и Ариел попита с писклив глас:
— Как влязохте в дома ми?
Устните му се изкривиха в бавна, демонична усмивка.
— Аз съм магьосник, мис Дантес. Мога да отида където пожелая и да взема каквото поискам. Нищо, създадено от хората, като вашата алармена система, не може да ме спре.
Ариел не можа да определи кое я потресе повече — отговора му или хищния начин, по който я гледаше. Като го изгледа внимателно, Ариел се замисли дали бе възможно да я е проследил, но осъзна, че това е невъзможно. Ако беше я следвал, щеше да е невъзможно да я пресрещне в дома й.
Тогава как я беше открил? Телефонният й номер го нямаше в указателя. Единствената възможност беше Арманд да му е казал къде живее, но той никога не би разкрил доброволно местонахождението й. Напротив, само редактора му и неколцина негови приятели знаеха, че изобщо има сестра. Арманд бе настоял да запази съществуването й в тайна, за да я защити от хората, които разследва, като се бе обосновал, че биха могли да я използват, за да се доберат до него. Изведнъж й се стори, че със снощното си посещение при Моргрет сама се бе напъхала в ръцете му и може би бе изложила Арманд на сериозна опасност.
По дяволите! Защо бе постъпила толкова импулсивно? Защо не бе отделила малко време, за да анализира действията си и да обмисли възможните последици? Защо... Заповяда си да спре. Беше твърде късно за обвинения. Сама се беше поставила в тази ситуация и сега трябваше да измисли как да се измъкне.
— Защо сте дошъл тук? — попита тя, опитвайки се да спечели малко време, докато обмисляше възможностите си за бягство. Ако излезеше през входната врата, това щеше да задейства алармата и да повика полицията. Дали щеше да успее да я отключи, преди Моргрет да стигне до нея? Ами ако я настигнеше или, още по-лошо, ако направеше с нея онова, което бе направил с онези двама мъже край бара?
Моргрет сви рамене в отговор на въпроса й.
— Реших да ви помогна да намерите Арманд.
Ариел отстъпи малко към вратата.
— Защо променихте решението си?
— Подбудите ми са без значение.
— Това не е достатъчно, мистър Моргрет.
— Наричайте ме Лусиен.
— Ще се задоволя с мистър Моргрет — сухо отвърна тя. — Предпочитам да се държа официално с човек, който е склонен да разбива врати и да влиза без позволение.
— Нищо не съм разбивал.
— Бих могла да извикам полиция и те ще ви арестуват.
Моргрет се разсмя. Смехът му беше зловещ също като вида му.
— Можете, но няма да го направите.
— Вие сте ужасно уверен в себе си.
— Имам причини за това. Ще имате нужда от мен, ако искате да откриете брат си.
Това беше вярно и Ариел дори не се опита да му даде отговор. Вместо това разтри слепоочията си. Напрежението от изминалия ден бе й докарало силно главоболие. Всичко, което желаеше, бе да изпие един аспирин и да се строполи в леглото си. За нещастие трябваше да се разправя с един луд, който не само се мислеше за магьосник, но също така притежаваше някакви сили, които му позволяваха да удря хората, без да ги докосва и да преодолява най-модерни охранителни системи.
— Позволете ми — промърмори Моргрет.
Ариел вдигна очи и с изненада откри, че той е застанал пред нея. Беше се придвижил бързо и тихо като котка, като по този начин бе отговорил на един от въпросите й. В никакъв случай нямаше да успее да отвори вратата, преди той да е стигнал до нея, независимо дали използваше физически или умствени способи.
Преди Ариел да успее да каже нещо, Лусиен постави върховете на пръстите си в средата на челото й и погали кристала с другата си ръка. Главоболието й изчезна като по чудо.
— Как го направихте? — удивено попита тя, забравяйки за миг за подозренията си.
— Аз съм магьосник — просто отвърна той.
Ариел го зяпна изненадано и едва сега осъзна колко висок беше той. Самата тя беше висока пет фута и десет инча (Около метър и седемдесет и шест. — Б. пр.) и рядко й се налагаше да вдига глава нагоре, за да погледне в лицето някой мъж. Защо не беше обърнала внимание, че той се извисява над нея на цели десет инча? Единствената причина, за която се досети, бе, че той се придвижваше с плавна грация, която не смаляваше ръста му, но някак го прикриваше.
— Вижте какво, мистър Моргрет, късно е и аз съм като пребита. Ще съм ви много задължена, ако просто ми кажете къде се намира Арманд и ми позволите да ви пожелая лека нощ. Така ще съм си отпочинала за търсенето, което ще предприема утре сутринта.
Моргрет задържа погледа си върху нея един дълъг, мъчителен момент.
— Мис Дантес, не съм казвал, че ще ви съобщя къде се намира брат ви. Казах, че ще ви помогна да го откриете. Ако реша, че той има нужда от помощ, а все още не съм убеден, че е така, ще тръгнем да го търсим заедно. Ако не сте съгласна с тези условия, аз си тръгвам.
Ариел отвори уста да възрази, но веднага я затвори, тъй като осъзна, че е сигурна срещу какво ще протестира. Обаче знаеше, че няма вяра на Моргрет. В бара той й бе казал да стои настрана от тази история и я бе заплашил, че ще я спре, ако не го послуша. Сега заявяваше, че иска да й помогне. И дума не можеше да става да му сътрудничи, ако се преструваше. Но ако беше искрен? Той беше единствената й следа, водеща към Арманд и ако откажеше да му помага, можеше никога вече да не види брат си.
Докато се взираше в суровото му лице, търсейки някакъв намек за истинските му намерения, Ариел реши, че въпросът, дали му вярва или не, е неуместен. Моргрет беше демонстрирал сили, срещу които не можеше да се съпротивлява, което означаваше, че би могъл да стори с нея каквото реши. Ако се държеше така, сякаш иска да му сътрудничи, може би щеше да й се отдаде възможността да го надхитри.
— Добре, мистър Моргрет. Приемам вашите условия. Ще се срещнем в бара ви утре сутринта и ще решим какво ще правим.
Лусиен поклати глава.
— Възможно е сборището да ви открие посредством Арманд. Ако открият, че ви помагам... Е, нека просто кажем, че няма да допуснем това да се случи. Трябва да омагьосам къщата ви и то преди да е отминала полунощ.
Това изявление накара Ариел да се сепне. Къщата й беше нейна гордост и радост. В никакъв случай не можеше да допусне на някакъв откачен на тема магии маниак да я разруши.
— Ако мислите, че ще ви оставя да търчите наоколо, говорейки разни несвързани неща, забравете го! Предпочитам да рискувам да бъда открита от сборището — твърдо заяви тя.
Моргрет пренебрегна възражението й.
— Можете да гледате, ако искате.
Ако Моргрет бе очаквал думите му да я успокоят, то те не постигнаха желания ефект. Освен това нямаше представа как би могла да се справи с него, ако започнеше да прави разни свръхестествени неща. Преди малко бе осъзнала височината му. Сега забеляза ширината на раменете му. Случвало й се бе да вижда футболни защитници (Става дума за американски футбол. — Б. пр.), чиито рамене с все подплънките бяха по-тесни. Нямаше да му се наложи да използва психична сила, за да я победи. Вероятно можеше да я събори с един лек удар с ръка.
Когато Лусиен посегна към кесията на кръста си, Ариел подтисна желанието си да закърши отчаяно ръце и вместо това попита:
— Това вашата магьосническа кесия ли е?
Моргрет хвърли към нея подозрителен поглед.
— Откъде знаете за магьосническите кесии?
