Робърт Шекли
Пиявицата
Пиявицата чакаше храна. Тя се носеше из огромната пустош на пространството от хилядолетия. Бе прекарала безброй векове в безсъзнание, странствайки между звездите. И неочаквано достигна Слънчевата система. Животворната радиация погали твърдата, суха спора. Гравитацията я привлече.
Една от планетите я притегли заедно с други звездни отпадъци и пиявицата се понесе към нея, все още мъртвешки безжизнена в издръжливата обвивка на спората си. Като една от многото прашинки, вятърът я носеше около Земята, играеше си с нея, а после я остави да падне.
Тя започна да шава. Стените на спората усетиха храна и започнаха да я всмукват. Тя започна да расте… И да се храни.
Франк Конърс влезе през портичката и се изкашля на два пъти.
— Да ме извините, професоре — каза той.
Високият блед мъж, легнал в поувисналия диван, не помръдна. Очилата му с рогови рамки бяха вдигнати на челото и той похъркваше съвсем тихо.
— Ужасно съжалявам, че ви безпокоя — каза Конърс и бутна към тила прокъсаната си филцова шапка. — Знам, че това ви е седмицата за пълна почивка, но в канавката има нещо дяволски странно.
Лявата вежда на бледия мъж трепна, но той не показа с нищо друго, че чува.
Франк Конърс се изкашля пак, хванал лопатата в едната си ръка. По китката му се виеха изпъкнали синкаво-лилави вени.
— Дали ме чухте, професоре?
— Разбира се, че те чух — каза Майкълс с приглушен глас и все още затворени очи. — Намерил си някой елф.
— Какво? — Конърс присви очи към Майкълс.
— Малко човече в зелени дрехи. Нахрани го с мляко, Конърс.
— Не, господине. Мисля, че е камък.
Майкълс отвори едното си око и погледна към мястото, където бе застанал Конърс.
— Ужасно съжалявам — заговори Конърс. Седмицата за пълна почивка беше обичай, изпълняван вече десет години от професор Майкълс, и негова единствена ексцентричност. Цяла зима Майкълс преподаваше антропология, работеше в половин дузина комитети, занимаваше се с физика и химия и въпреки това намираше време да напише по една книга годишно. Когато дойдеше лятото, се чувстваше изморен.
След като пристигнеше във фермата си в щата Ню Йорк, за него съществуваше неизменното правило една седмица да не прави абсолютно нищо. Беше наел Франк Конърс да му готви през тази седмица и да си намира работа, докато професор Майкълс спи.
През втората седмица Майкълс се разхождаше наоколо, радваше се на дърветата и ловеше риба. През третата се печеше на слънце, четеше, поправяше навесите и обикаляше планините. В края на четвъртата вече изгаряше от нетърпение да се завърне в града.
Но седмицата за почивка беше свята.
— Аз наистина не бих ви досаждал за някоя дреболия — извинително изрече Конърс. — Но този проклет камък изяде цели два инча от лопатата ми.
Майкълс веднага отвори и другото си око и седна. Конърс вдигна лопатата. Закръгленият й край бе като отрязан. Майкълс скочи от дивана и обу поизтърканите си мокасини.
— Дай да го видим това чудо — каза той.
Предметът лежеше в канавката, в края на моравата пред къщата, на метър от шосето. Беше кръгъл, с диаметър на автомобилна гума и изглеждаше твърд. Бе дебел около 2–3 сантиметра, поне на пръв поглед, черносив на цвят и със странна мрежа от жили по него.
— Не го пипайте — предупреди Конърс.
— Няма. Подай ми лопатата си — Майкълс взе сечивото и мушна с него обекта. Той изобщо не помръдна. Майкълс подържа лопатата за миг опряна върху него и я отдръпна. Още 2 сантиметра от метала бяха изчезнали.
Майкълс се намръщи и нагласи очилата върху носа си. С едната си ръка опря лопатата върху предмета, а другата задържа съвсем близо до повърхността му. Още една част от острието изчезна.
— Като че ли не отделя топлина — каза той на Конърс. — Ти забеляза ли нещо първия път?
Конърс поклати глава.
Майкълс вдигна шепа прах и я хвърли върху предмета. Прахта изчезна бързо, без да остави следа върху сивочерната повърхност. Един голям камък последва прахта и изчезна по съшия начин.
— Не е ли най-проклетото нещо, което сме виждали, а, професоре? — попита Конърс.
— Да — съгласи се Майкълс и се изправи. — На такова ми прилича.
Той издигна лопатата и я заби в предмета. Когато удари, едва не изпусна сечивото. Беше хванал здраво дръжката, готов да я задържи, когато отскочи. Но лопатата удари тази неподвижна повърхност и
— Какво мислите, че е? — попита Конърс.
— Не е камък — каза Майкълс. Той отстъпи. — Пиявиците смучат кръв. А това нещо като че ли смуче прах. И лопати. — Той удари за всеки случай още няколко пъти с лопатата. Двамата мъже се спогледаха. Покрай тях по шосето преминаха половин дузина военни камиони.
— Ще се обадя в колежа и ще попитам някой от физиците — каза Майкълс. — Или някой биолог. Бих искал да се отърва от това нещо, преди да ми е развалило моравата.
Двамата се върнаха към къщата.
Пиявицата се хранеше с всичко. Вятърът, който обвяваше сивочерната й повърхност, оставяше част от кинетичната си енергия. Дъждът падаше отгоре й и силата, с която я удряше всяка капчица, добавяше още. А самата вода попиваше във всепоглъщащата повърхност. Слънчевата светлина, която я докосваше, бе поглъщана и се превръщаше в маса за тялото й. Земята под нея бе консумирана. Прах, камъни и клонки се унищожаваха от клетките на пиявицата и се превръщаха в енергия. Енергията се превръщаше във вещество и пиявицата растеше.
Много бавно започнаха да се завръщат първите проблясъци на съзнанието. Първото, което осъзна, бяха невъзможно малките размери на собственото й тяло.
Но пиявицата растеше.
Когато Майкълс дойде да погледне на следващия ден, пиявицата беше около два метра в диаметър и се бе простряла върху част от шосето и моравата. На следващия ден бе почти шест метра в диаметър, огъната по контурите на канавката и покриваща по-голямата част от шосето. През този ден шерифът пристигна с колата си, следван от половината град.
— Това ли е пиявицата ви, професор Майкълс? — попита шериф Флин.
— Да — отвърна Майкълс. Той бе прекарал изминалите дни в напразно търсене на някаква киселина, която би могла да разтвори пиявицата.
— Ще трябва да я махнем от пътя — каза Флин и закрачи уверено към пиявицата. — Не можем да позволим на подобно нещо да блокира шосето, професоре. Колите на армията минават непрекъснато оттук.
— Ужасно съжалявам — отговори спокойно Майкълс. — Действайте, шерифе. Но внимавайте. Горещо е. — Пиявицата не беше гореща, но това бе най-простият начин да накара този човек да внимава.
Майкълс наблюдаваше с интерес, докато шерифът се опитваше да подпъхне един лост под пиявицата. Той се усмихна вътрешно, когато лостът бе изтеглен и от него липсваха трийсетина сантиметра.
Но шерифът не се отчайваше лесно. Той бе дошъл подготвен, за да отстрани това упорито парче скала. Върна се до колата си и измъкна от багажника горелка и ковашки чук. Запали горелката и я насочи към единия край на пиявицата. След пет минути нямаше никаква промяна. Сивата повърхност не беше се зачервила, нито пък изглеждаше загрята. Шерифът Флин продължи да нагрява още петнайсет минути, след което извика един от хората си.
— Удари това място с чука, Джери.
