воини, и гърлено прошепна на наречието на яхуа:
— Яримени яренумую12, дай знак!
Белият сложи пръст на устните си.
— Унюи…13 — предупреди индианецът.
Белцят ядосано сбърчи вежди. Той също забеляза кучето, което се подаде от една индианска колиба. Ако кучето подуши непознатите, сигурно ще предупреди заспалите събирачи на каучук. Тогава хитро скроеният план на нападението ще отиде по дяволите. Белият мъж се извърна бързо към вожда на индианците и му показа с очи сарбакана. Разбраха се с този единствен, мигновен като блясък поглед.
Индианецът извади от плетената си торба малка стрела, пъхна я в бамбуковата цев и я уплътни с топче памук. След това долепи до устата си единия край на духалката, завършващ с удебелен мундщук, а другия отвор на цевта насочи към кучето. Пое дълбоко въздух и духна.
Съненото куче изведнъж трепна, разтресе се и падна настрана като поразено от гръм. Само миг още продължи да драще земята с вцепеняващи се лапи, после издъхна, без да издаде звук.
Белият съюзник на индианците от племето яхуа хвърли поглед към зловещия стрелец. Лицето на индианеца не изразяваше никакви чувства, но дръзкият блясък в очите му и характерното очертание на устата, издаващо жестокост, не будеха доверие. Белият мъж инстинктивно сложи ръка върху дръжката на револвера. Но в същия миг вратата на бараката се отвори. Един след друг излязоха трима капангаши. Белият си отдъхна с облекчение. Веднага се наведе към вожда на индианците и извика:
— Започвай!
Утринният крясък на папагалите в селвата и проточеният боен вик на яхуа екнаха почти едновременно. Нещастните капангаши не успяха дори да се дръпнат назад в бараката. Целите набодени със стрели, рухнаха като покосени. Шайката воини от племето яхуа с адски вой изскочи от гъсталака и нахълта в колибите, които тозчас се огласиха от викове на ужас и болка.
Двамата бели съюзници на яхуа, скрити в края на храсталака, внимателно наблюдаваха бойното поле и държаха пушките си готови за стрелба. Затова те веднага забелязаха Джон Никсън, който блъсна с крак вратата на къщата и застана на прага с револвер в ръка. С кръвясали, още сънени очи той огледа лагера. Страшно побледня, като видя гибелта на хората си. Вдигна револвера и се прицели в един тичащ към него индианец. Но не успя да натисне спусъка. Един от белите съюзници на яхуа светкавично вдигна пушката до рамото си. Преди да се разнесе димът от изстрела, Джон Никсън падна мъртъв пред прага на къщата. Вождът на яхуа притича до него, размахал остър бамбуков нож.
Белият убиец и неговият другар се обърнаха с гръб към индианеца — ловец на човешки глави. Гледката беше прекалено отблъскваща дори за тях. Запътиха се към бараката, откъдето червенокожите им съюзници вече изнасяха събрания каучук.
Само половин час след началото на битката нападателите бързо се отдалечиха в джунглата с ценната си плячка. Взеха в плен и събирачите на каучук заедно с жените и децата им. Никой не се оглеждаше назад към оплячкосания лагер, в който горяха бараките.
I
Педру Алвареш в атака
Леко почукване на вратата събуди Ян Смуга. Той отвори очи. Без да става от шезлонга, заслонен с мрежа против москити, извика:
— Влез!
В стаята, потънала в полумрак, плахо надзърна млада жена.
— Много се извинявам, не исках да ви прекъсвам сиестата14, но дойде едно момче от кантората — заоправдава се тя. — Казва, че го пращал господин Никсън по много бърза работа.
— Добре си направила, Наташа, аз вече си починах — похвали я Смуга. — Може би най-сетне са дошли новини от Рио Путумайо. Нека влезе пратеникът.
Той посегна под москитовата мрежа за тенекиената кутийка с тютюн, сложена на масата. Натъпка лулата и запуши.
След минута в стаята влезе решително на вид, босоного момче, което носеше само бедрена препаска от шарена басма и въздълга, свободно пусната отгоре, разкопчана риза. Изглеждаше на около четиринадесет години. Бронзовата кожа, черната, твърда коса, отрязана равно около главата, малко косите очи и изпъкналите скули веднага издаваха индианския му произход.
— Бом диа, сеньор!15 — поздрави то на португалски.
— Бом диа, Гого! Вдигни щорите на прозорците — каза Смуга и прибави на полски: — Наташа, мога ли да помоля за чашка чай?
— Ей сега ще приготвя — отговори младата жена и се усмихна на своя опекун.
Индианчето вдигна щорите на прозореца и на вратата, която излизаше на верандата. В стаята нахлу ярката светлина на тропическото слънце. Момчето застана пред Смуга и каза:
— Сеньор Никсън нарежда извика сеньор Смуга. Лоши хора нападнали акампаменто16 при Рио Путумайо. Убили примо17 на сеньор Никсън.
Смуга с енергично движение отметна москитовата мрежа и пъргаво скочи от шезлонга.
— Сигурно ли е това? — кратко попита той.
— Дойде един боа дженте18 от акапаменто — потвърди индианчето.
— Започна се, значи! Тичай при господин Никсън и му кажи, че идвам веднага!
Момчето незабавно излезе от стаята. Смуга се приближи до закачалката, свали колана с револверите и започна грижливо да зарежда оръжието.
Наташа пребледня, като гледаше тези злокобни приготовления. Откакто беше пристигнала в Манауш, не можеше да се освободи от страха, че именно тук ще й се случи нещо лошо. Дори кипящият от живот град й се виждаше зловещ. Манауш, отдалечен на 1690 километра от най-близкия, източен бряг на морето, се намираше на единствения в тази част на континента път — огромната, величествена и в същото време страшна Амазонка, в чието млечножълто мътно течение смъртта дебнеше човека. Като всички градове в щатите Амазонас и Пара, Манауш беше откъснат от вътрешността на страната. Като се изключи брегът на Риу Негру, отвсякъде го обграждаше дива блатиста джунгла — огнище на малария, проказа, отровни змии, досадни насекоми и екзотични животни, както и на непокорени досега индиански племена, които страняха от белите хора.
В пристанището на Манауш всеки ден пристигаха кораби, гемии и лодки, които докарваха от вътрешността на джунглата сока на каучуковите дървета, превърнат в черни топки или листове. Тук каучукът се разменяше срещу чисто, звънко злато. Затова и градът се разрастваше с всеки изминат ден и гъмжеше като мравуняк. В долнопробните кръчми заедно с банкерите, търговците и авантюристите пиеха шампанско и изнемощелите работници, които освен живота си бяха успели да изнесат от зеления ад и парите си, спечелени с кървав пот.
В непроходимия лес продължаваше да господствува правото на силния. За да си осигурят работници, каучуковите спекуланти често организираха корериаси, както ги наричаха испанците, или хайки за отвличане на роби индианци. Който веднъж попаднеше в робство, оставаше такъв чак до смъртта си. Ето защо индианците, които отначало бяха приятелски настроени към белите хора, сега се загнездваха все по-навътре в недостъпната, девствена джунгла. Те намразиха белия човек, който стана за тях олицетворение на насилието, злото и жестокостта.
Само преди година и половина, по време на експедицията до Нова Гвинея,19 Наташа мечтаеше да се засели в някое очарователно, екзотично кътче на света. Тъкмо тогава бащата на Томек Вилмовски й обясни, че тропическите страни, които изглеждат толкова идилични на пръв поглед, в действителност съвсем не са бленуваният земен рай. Но чак когато се озова в Манауш, Наташа призна, че той е бил прав. Този благороден човек не беше преувеличил трагичната истина. Сега Наташа желаеше колкото може по-скоро да напусне екзотична Бразилия. Картината на злото, което така щедро сееха наоколо си хората от нейната раса, я изпълваше, с дълбока скръб.
След завършването на ловната експедиция в Нова Гвинея младите съпрузи Томек Вилмовски и Сали
