гъвкава стъпка, ловко заобикаляше препятствията, внимателно проучваше с поглед околността и напрягаше слух. Смуга със задоволство следеше поведението на младия водач, защото също притежаваше превъзходно зрение и слух и отдавна си беше изработил способност да се ориентира в непозната местност. Но той знаеше, че никога не ще може да се мери с коренните жители на девствените лесове, които благодарение на упражненията от детинство и на придобития си опит имаха много по-изострени сетива и още много други качества, недостъпни за хората от цивилизованите страни. Толкова голяма физическо съвършенство можеше да постигне само човек, животът на когото всяка минута зависи от будността на всички сетива.
Индианчето вървеше все по-предпазливо, почти безшумно. Вече се чуваше шумът на реката. Скоро се показа и брегът й, пооживен от гъсталаците в джунглата. Смуга се притаи зад един храст. Изведнъж някъде от короните на високите дървета се чу шумно, характерно тракане, досущ като на щъркел. После, като видяха ловците, оранжевите тукани27 рязко размахаха крила и избягаха. Малко по-нататък на брега на реката злонравните, свадливи чапли28 заставаха в най-чудновати пози, търсейки риба във водата. Те се кълчеха, сякаш ходеха на кокили. Сгушили врат дълбоко между раменете, те в нужния момент внезапно го изправяха — като точно хвърлено копие, за да ударят безпогрешно жертвата си.
Индианчето даде знак на Смуга и веднага приклекнаха зад дънера на едно дърво. Малкият следотърсач мълчаливо посочи с ръка. Брегът на реката беше обсебен от няколко животни с ръждивокафява четинеста козина. Едни пасяха трева и гризеха кората на младите дръвчета, други бяха седнали до водата на задните си крака, както правят кучетата. Звуците, които издаваха капибарите, приличаха на грухтенето на свине. Дължината на тялото на големите животни достигаше един метър, а височината при врата — около петдесет сантиметра. Капибарите не тичаха много бързо, ала Смуга знаеше, че когато са подплашени, бягат със светкавични скокове. Затова, без да губи време, потърси с очи някоя по-млада измежду тях. Бързо вдигна карабината. Натисна спусъка. Точно улученото животно падна на земята, а останалите тутакси се спуснаха към реката и гмуркайки се великолепно, бързо изчезнаха от зрителното поле.
Ловците не успяха да се приближат до плячката и ето че долетяха големите урубу29 или черноглави лешояди, главата и шията на които са отчасти голи. Мрачните, тромави птици, пляскайки с големите си крила, кацнаха по клоните на дърветата, а някои дори направо на земята близо до мъртвата капибара. Появяването на Смуга и индианчето принуди ненаситните лешояди търпеливо да чакат реда си, за да започнат пиршество.
Смуга реши да занесат в лагера цялата капибара, от кожата на която можеше да се направят седла и ремъци, а стопената мазнина, както казваха, имала лековити свойства. С ножа, който му даде Смуга, индианчето отсече дебел клон, а след това с лиани привърза за него убитото животно. По този начин по- лесно можеха да носят плячката, която тежеше около петдесет килограма.
Смуга замислено наблюдаваше работещото момче. Смяташе да го остави под грижите на Уилсън, а по- късно да го настани на работа в компанията в Манауш. Знаеше, че повечето индианци обичат да държат в домовете си различни животни и птици и понеже искаше момчето да не се чувствува толкова самотно, каза:
— Слушай, Малки следотърсачо, не би ли искал да си имаш собствено куче? Аз имам едно умно куче в Манауш. Мога да ти го подаря!
За миг очите на момчето светнаха от радост, но то веднага я замаскира с равнодушно изражение на лицето. Момчето умееше вече да скрива чувствата си като възрастен индианец.
— Сим, сеньор, бих искал — сдържано отговори то.
— Готово, кучето е твое. Ще го изпратя тук с първия продоволствен транспорт. Аз му казвам Нерон, но ти можеш да го наречеш, както ти харесва. Младо е още, бързо ще свикне.
— То обича ли индианците? — полюбопитствува Малкият следотърсач.
— Че защо да не обича такова мило момче като тебе? — отговори Смуга на въпроса с въпрос.
Малкият следотърсач млъкна и чак след дълга пауза прошепна:
— Кучето на сеньор Матеу мрази индианците. Не можех даже да се приближа до него.
— Очевидно то е дресирано по тоя глупав начин — отвърна Смуга и прекрати разговора. Помисли малко, после пак подхвана: — Какво е направил Матеу с това куче? Освен индианските кучета не съм видял друго в лагера?
Взе го в гората на лов — обясни момчето. — А като се върна, каза, че кучето му избягало.
— Матеу сигурно е бил много ядосан от това бягство — каза Смуга и се засмя, сякаш историята му се виждаше забавна. Знаеше, че чуждите несполуки обикновено разсмиват индианците.
— Да, но само се преструваше на ядосан — отговори индианчето. — Че нали сам го отвърза и го напъди в гората.
— Май че всичко това ти се е присънило — пошегува се Смуга. — Не може да си го видял. Матеу положително не те е канил на лов!
— Не, не, сеньор! Не ме е водил. Той също мрази индианците. Аз тъкмо вървях по дирите на един дикобраз и ето че се зададе сеньор Матеу с кучето си. Скрих се в гъсталака и всичко видях. Той закачи някакъв предмет на нашийника на кучето, после го отвърза от въжето и го нагони в гората.
— Не си ли спомняш случайно кога стана това? — запита Смуга, все по-заинтригуван.
— Помня, беше точно една луна преди нападението срещу лагера.
Смуга усети някакво смътно безпокойство. Изведнъж трепна, сякаш неочаквано бе направил необикновено откритие. Веднага обаче се престори, че следи полета на лешоядите урубу, които кръжаха във въздуха над мършата. Чак след някое време проговори с безизразен глас:
— Матеу винаги ли ходеше на лов с това свое куче?
— Как би могъл да ходи винаги с него, след като го имаше само от няколко луни! — възмути се момчето, тъй като смяташе, че белите хора са длъжни винаги да знаят всичко, без да питат.
— Е, да, прав си — съгласи се Смуга и се усмихна. — От кого беше взел той това куче?
— Не зная, докара го от Амазонка, когато приемаше продуктите от кораба.
— Какъв предмет върза Матеу за нашийника на кучето? — обади се Смуга.
— Не забелязах, не можех да се промъкна съвсем близо. Страхувах се, че кучето ще ме подуши.
— Това куче не се ли върна повече в лагера?
— Не, не се върна. Сигурно и то се е бояло от сеньор Матеу. Той е лош човек!
— Може би даже много лош — додаде Смуга. — Никога не му казвай, че тогава си го следил. Може да ти направи нещо лошо.
— Няма да му кажа, сеньор. Боя се от него.
Смуга прекъсна разговора. Напълни лулата си с тютюн, запали я и се замисли. Мъчеше се да свърже случайно получените сведения с нищожните следи, събрани по време на разследването. Чак късно следобед се върна с момчето в лагера. Тази вечер дълго не можа да заспи.
На другата сутрин както обикновено стана в зори. Закуси набързо, препаса колана с револверите и излезе от бараката. Веднага се сблъска с Никсън, който се развика:
— Хелоу! Точно исках да поговоря с вас. Време е вече да се връщаме в Манауш. Матеу е чевръсто момче, подгони работата. Уилсън може да започне събирането на каучук. Аз няма какво да правя тук.
— Кога искате да потеглите? — попита Смуга.
— Утре на разсъмване. Ще се върнете ли с мен? Нищо повече няма да изровите тук. Твърде много време е минало от нападението. Нямаме каквито и да било доводи срещу Алвареш. Е как, заедно ли ще пътуваме?
— Ще ви отговоря следобед — отвърна Смуга. — Сега бих искал да покажа на Матеу едно място на брега на реката, където може да се построи нов удобен пристан за лодки.
— Старият още върши работа…
— Прав сте, но ще се възползвам от случая да поговоря с него.
— Нима още се надявате да научите нещо ново?
— Искам да си поговоря с него насаме.
— Както желаете. Не мога да ви се меся в работата. Но струва ми се, че това е излишно губене на време.
— Може би. Въпреки това ще поговоря. Ще се върнем скоро.
