Смуга се приближи до групата индианци, която довършваше бараката за живеене. С предрезгавял глас от непрекъснатото крещене Матеу подвикваше на работниците. Тъй като познаваше пословичния мързел на метисите, Смуга си помисли, че Матеу ускорява работата, за да може час по-скоро да се отърве от надзора на началниците. Той внимателно огледа метиса. На бедрата му висеше каиш с револвер. Отзад над панталона му се подаваше дръжката на нож.
— Матеу! — извика Смуга.
— Сим, сеньор! — отговори метисът и пристъпи по-близо.
— Ще довършите ли днес тая барака?
— Почти е готова.
— Добре, значи, можеш да отделиш малко време. Ела да идем до реката. Ще ти покажа къде трябва да се построи нов пристан.
— Веднага ли трябва да тръгнем?
— Така ще е най-добре. Утре с господин Никсън смятаме да се върнем в Манауш — отговори Смуга, наблюдавайки тайно метиса. Стори му се, че Матеу прикри доволната си усмивка, като започна припряно да изтупва праха от панталоните си.
Поеха напреки през гората към реката. Смуга мълчеше и бързо го водеше през гъсталака. След като вървяха половин час, Матеу учудено заговори:
— Заблудил си се, сеньор! Ние не вървим по най-краткия път към реката. Ако пристанът е толкова далече от лагера, няма да ни бъде удобен.
— Не се бой, не съм се заблудил — отвърна Смуга и ускори крачка.
След четвърт час излязоха на брега. Матеу гърлено се изсмя и рече:
— И все пак си се заблудил! Това не е Рио Путумайо, а един от притоците й!
— Зная това! — лаконично отговори Смуга.
Обърна се лице в лице срещу метиса. Той го гледаше студено, но всъщност съвсем не беше толкова спокоен. Мило за драго би дал, само този ужасен разговор да беше вече зад гърба му.
— Защо ме доведе тук? — сърдито изръмжа метисът, като се оглеждаше наоколо.
Смуга изчака да мине цяла минута, преди да отговори:
— Искам да поговоря с теб.
— За какво?
— За нападението срещу лагера.
— Вече казах как беше.
— Може пък да искаш да добавиш още нещо?
— Казах всичко, нищо повече не зная. Да се връщаме в лагера!
— Не бързай толкова много. Трябва да ми отговориш на няколко въпроса.
Очите на Матеу засвяткаха от гняв. Смуга пристъпи още една крачка към него.
— От четиримата ни капангаши само теб единствен са пощадили убийците — каза той. — Говори, защо те оставиха жив?
— Казах вече, бях се притаил в бараката, а после избягах в гората — отвърна метисът. — Повече не знам!
— Слушай, Матеу, само подлецът бяга, когато убиват другарите му.
— Те бяха много, нападнаха ни ненадейно, когато спяхме, самичък нищо не бих могъл да сторя.
Смуга се приближи още повече до Матеу. С тих глас каза:
— Иска ти се да повярвам, че си подъл страхливец. Тая не минава, Матеу. Аз зная истината. Ти си жалък предател. Смятал си, че никога няма да науча за кучето, което в деня преди нападението си изпратил със съобщение при своите съучастници. Ти си ги уведомил, че Уилсън не е в лагера. Ти си накарал и подчинените ти трима надзиратели да излязат от бараката, макар и да си знаел, че ще загинат, без да имат възможност да се отбраняват.
Матеу посивя от ярост. С ненадейно движение хвана дръжката на револвера. Двамата стояха на малко пясъчно заливче на рекичката. Смуга светкавично копна с крак и засипа лицето на Матеу с пясък. Наистина метисът успя да дръпне спусъка, но, ослепен, не улучи. В същата минута силен удар под брадата го събори на земята. При падането изпусна оръжието.
— Стани, Матеу! — заповяда Смуга. — Ти призна страшната си вина.
Като триеше очите си с ръце, метисът се изправи на крака. Когато най-после прогледна, той видя дулото на револвера, насочено право в гърдите му.
— Хвърли ножа на земята! — отново заповяда Смуга.
Този път метисът вече не дръзна да се съпротивява. Стоманеносивите очи на противника му го гледаха безмилостно. Матеу знаеше, че животът му виси на косъм.
— Сега се обърни с гръб към мен и скръсти ръцете си отзад — каза Смуга.
Той извади от джоба си ремък и върза ръцете на противника си. Помълча известно време, сякаш събираше сили. Най-после, навъсен, извърна метиса с лице към себе си.
— Ти загуби играта, Матеу! — каза той. — Признай всичко!
Лицето на пленника беше все така пепеляво, но единственият му отговор бе пълният с омраза поглед.
— Мълчиш?! Толкова по-зле за тебе! — каза Смуга. — След малко ти ще ме молиш да те изслушам.
Избута метиса на самия бряг на реката, провря ремъка под мишниците му и го опаса през гърдите. Свободния край на въжето преметна през един дебел клон, надвесен над водата. Дърпайки въжето, той издигна пленника нагоре. След минута Матеу се люлееше над водата, а Смуга върза другия край на въжето за дънера на дървото. После седна на брега и си запали лулата. След някое време изтърси пепелта и стана.
— Е, Матеу, говори! Търпението ми вече свърши — обърна се той към метиса.
В отговор Матеу само се изплю. Смуга извади револвера. Екна изстрел. Един от лешоядите, които се въртяха във въздуха, падна на земята. Смуга го вдигна и го хвърли във водата точно под краката на увисналия на въжето пленник. За няколко минути доплуваха множество кръвожадни пирани30, примамени от миризмата на кръв. Мъртвият лешояд сякаш изведнъж се съживи, разкъсван от силните челюсти на малките риби, въоръжени с остри като ножове зъби. След малко от лешояда останаха само черните пера, които се носеха по течението.
Без да каже нито дума, Смуга отвърза края на въжето от ствола на дървото. Бавно започна да спуска метиса, докато ходилата му почти докоснаха повърхността на водата.
Матеу извика страхотно; с рязко движение вдигна краката си и ги сви в коленете. Но в това положение не можеше да остане дълго, а кръвожадните риби се кълбяха под него.
Едри капки пот се стичаха по лицето на Матеу, изкривено от ужас. Чувствуваше, че силите го напускат.
— Издърпай ме нагоре! — викна той.
Смуга почака малко, без да изпуска въжето от ръцете си, и попита:
— Кои бяха белите главатари на яхуа?
— Това са хора на Панчу Варгас! Повдигни ме, бързо, вече не мога!
Смуга бе смаян и не можеше да повярва. Наистина чувал бе за борбата на Варгас за каучукови терени и за търговията му с роби индианци, но този човек се подвизаваше далеч, някъде в околностите на река Тамбо.
— Лъжеш, Матеу! — каза той.
— Заклевам се в живота си! — трескаво извика метисът. — Това са хора на Варгас: Жозе и Кабрал. Алвареш ги е накарал да ни нападнат! Платил им е! Издърпай ме!
След малко полуживият пленник седеше на земята.
— Кой уби младия Никсън? — сурово попита Смуга.
— Кабрал направи това.
— Кажи сега защо ни предаде.
— Преди няколко месеца бях в Манауш. Загубих много на карти. Алвареш ми даде пари назаем да си платя дълговете. Каза, че няма нужда да му ги връщам, ако му направя услуга. Когато приемах на Амазонка последната пратка храна, дойдоха с лодка тия двамата — Кабрал и Жозе. От името на Алвареш поискаха да
