чужди, отдалечени местности — отвърна Смуга. — Какво ще кажете, Уилсън?
— Доброто възнаграждение би могло да привлече неколцина смелчаци, но от тях няма да има голяма полза. Те не умеят да боравят с огнестрелно оръжие.
— Това е най-лесното, бързо ще се научат. Схватливи са в това отношение — отговори Смуга. — Кажете им, че търсим четирима доброволци и им обяснете за какво се касае.
— Добре, веднага ще се заема с това. Кога тръгваме?
— След два дни. Ще успеете ли да се приготвите?
— Ще успея!
— Тогава на работа!
Уилсън не срещна трудности при набирането на доброволци за експедицията. При вестта, че Смуга възнамерява да откупи от робство пленниците, пръв изяви готовност Хабоку — един мъж с голямо влияние. С постъпката си той насърчи другите. Хабоку беше ловец на ягуари, а те будеха всеобщ страх сред индианците субео. Вярваха, че ягуарът е опасен магьосник или пък негово куче. Затова малцината ловци на ягуари се радваха на голяма почит сред съплеменниците си. Като символ на достойнство и храброст Хабоку носеше огърлица от зъби на ягуар и бедрена препаска от кожа на броненосец.
По примера на смелия Хабоку още десетина души от племето субео изявиха желание да участвуват в експедицията. Уилсън избра тримата най-сръчни гребци, защото до селищата на войнствените индианци яхуа можеха да стигнат само по вода, а и по-нататък, от Икитос нагоре по Укаяли много рядко плаваха кораби към вътрешността на дивите области. Така че трябваше да се подготвят за самостоятелно плаване. Смуга въоръжи доброволците с пушки и само след няколкочасово обучение те вече можеха да си служат с огнестрелното оръжие.
За по-малко от два дни бяха готови за път. На третия ден Никсън и група индианци субео изпратиха другарите си на брега на Рио Путумайо. Там се намираше примитивен пристан. За него с въже от лиани беше вързана дълга, тясна лодка, направена от издълбан ствол на махагоново дърво. Носът и кърмата бяха заострени и стърчаха над водата. Голям плюс на лодката беше лекотата й, благодарение на което тя можеше да се пренася по суша на местата, където катарактите33 правеха плаването невъзможно. Хабоку седна на кърмата, а останалите трима индианци заедно с Матеу, наредени един зад друг, щяха да гребат. Смуга и Уилсън се настанаха между кормчията и гребците. В предната част на лодката сложиха багажа. Сбогуваха се набързо и Смуга даде знак за тръгване. Лодката се оттласна от пристана и пое нагоре по Рио Путумайо.
Индианците субео34 бяха във весело настроение. За участието си в експедицията щяха да получат щедро възнаграждение, а присъствието на безстрашния Смуга им вдъхваше сигурност. И поради това ловко направляваната лодка се носеше срещу течението близо до брега, където дърветата на селвата хвърляха живителна сянка над водата.
Племето субео от незапомнени времена живееше по бреговете на река Уаупес и нейните притоци. И нищо чудно, че всички мъже от това племе бяха опитни гребци. Те от деца свикваха с водата, която играеше важна роля в живота им. Реките бяха пътищата, които свързваха съюзените родови общини. Мъжете хващаха риба в реките, а по бреговете им ловуваха и строяха пристани за лодките. В крайбрежните храсталаци криеха свещените барабани, под ударите на които се къпеха при изгрев слънце, за да почерпят сила от славните си прадеди, които според техните вярвания обитаваха глъбините на животворната река. Затова реките представляваха свещено място за всяка община. Всички религиозни обреди се извършваха единствено от мъжете и затова реките бяха изключително тяхна област, а жените обработваха малките нивици и отглеждаха маниока, захарна тръстика, царевица, батати и пъпеши.
Само след няколко часа плаване Смуга се увери, че екипажът е добре подбран. Лодката с неизменна скорост се носеше нагоре по реката, а гребците не изглеждаха уморени. Седяха почти неподвижно, като бронзови статуи, и бързите им, отсечени движения на ръцете равномерно плъзгаха лодката срещу течението на реката. А бяха и в добро настроение.
— Хе-ее-ее!… — ще подвикне някой от тях към птиците, които се въртяха във въздуха. — Накъде сте се разхвърчали?! Само да вдигна пушката, и ще свърши вашето летене!
Другарите му избухваха в смях. После хорово подхващаха някоя песен на своето наречие, но нито за миг не спираха да гребат с късите лопатообразни индиански весла, покрити с вгорени, оригинални орнаменти. Но случеше ли се ръбът на лодката почти да се опре о брега, а клонестите корони на дърветата да закрият небето, шегите и песните веднага секваха, защото индианците пазят мълчание в гората.
В крайбрежния гъсталак цареше почти ненарушима тишина. Само понякога се чуваше глухият трясък на сгромолясващ се горски гигант или отчаяният вик на загиваща птица или животно. В привидно мъртвите горски дебри сред природата непрекъснато се водеше безмилостна борба на живот и смърт.
Коритото на реката беше осеяно с множество островчета, подводни пясъчни възвишения и плитчини. Върху позлатения от слънцето пясък розовееха разкошни фламинги35 или дремеха малки зелени крокодили. Из плитчините бродеха бели чапли, а ята диви патици отлитаха при вида на лодката.
Два дни плаване на северозапад минаха без особени събития. На третия ден, малко след тръгването, индианците спряха да пеят и зорките им очи зашариха по крайбрежния гъсталак.
Смуга и Уилсън веднага забелязаха повишената предпазливост и безпокойството на индианците. Веднага се досетиха, че са навлезли в територия, населявана от някое войнствено племе. Уилсън хвана пушката, която лежеше на дъното на лодката, а Смуга започва внимателно да оглежда и двата бряга.
Известно време се движеха бързо в пълно мълчание. Внезапно кормчията Хабоку тихо, предупредително извика и посочи с ръка левия бряг. В заливчето на реката стоеше малко кану — лодка от издълбано дърво, в която един индианец прав ловеше риба с харпун.
Самотният рибар беше необикновено мускулест мъж, среден на ръст. Тъмнокафявото му тяло беше покрито само с една тясна бедрена препаска от дървесни влакна, боядисани в червено със сока на растението ахиота36, а на врата си имаше нещо като нашийник от същите влакна, украсен с гъсти ресни, които се спускаха по гърдите и гърба. На китките и глезените носеше плътно прилепнали гривни от лико. Върху разноцветно татуираното му лице с типично монголски черти падаше черна, твърда, лъскава коса, подстригана на бретон.
Надвесен над водата, рибарят се взираше за плячка. В същия момент вдигна въоръжената си с харпун ръка, за да уцели рибата, и тогава забеляза голямата чужда лодка, която навлизаше в кривината на реката. Издигнатата нагоре ръка не нанесе удар. Индианецът хвърли оръжието на дъното на лодката, грабна веслото и загреба бързо към брега, като викаше нещо с гърлен глас. Това сигурно беше предупреждение или вик за помощ, защото след малко от гъсталаците по брега на реката изскочиха куп индианци, въоръжени с лъкове. Щом зърнаха приближаващите чужди хора, част от тях се затичаха към лодките, изтеглени на пясъчната ивица.
При вида на въоръжената група Матеу неспокойно се размърда и извика полугласно:
— Дявол да го вземе, да ускорим хода. Това са индианците от племето тикуна!
— Тикуна! — потвърди Хабоку.
В същото време индианците вече се отделяха от брега. Някои бързешком слагаха стрели върху тетивата на лъковете. Виждайки това, Матеу се обърна към Смуга и каза:
— Ако ни доюнят, не им казвай, сеньор, че отиваме при племето яхуа. Те се ненавиждат взаимно! Бягството е най-сигурното спасение.
Хабоку и неговите другари, по примера на Матеу, още по-яко натиснаха веслата. Лодката бързо започна да се отдалечава от брега.
Бягството и преследването продължаваха вече около два часа. Няколко лодки с готови за атака индианци от племето тикуна бавно, но сигурно наближаваха бегълците. Смуга все по-често се извръщаше към преследвачите и внимателно преценяваше разстоянието с поглед, докато накрая каза:
— Май че няма да избегнем сражението. Те имат повече гребци и не са толкова уморени…
— Да охладим ентусиазма им с куршуми — предложи Уилсън.
— Това е лош съвет — с неодобрение каза Хабоку. — Ако падне макар и един от тях, тогава вече със сигурност няма да прекратят преследването. Скоро ще се спусне нощта, а и буря се задава. Може би ще успеем да избягаме!
— Сблъскването няма да ни донесе нищо добро — съгласи се Смуга. — По-добре всички да се хванем за
