поговорим с Педру Алвареш. Алчният метис сигурно има пръст в тая работа.
— Тръгвам с вас! — обади се Збишек. — Ако се стигне до бой, може да ви дотрябвам.
— И аз ще дойда! — присъедини се Уилсън.
— Добре! — съгласи се Смуга. — Вземете си оръжие! Ще стреляте само при изрична заповед от моя страна. Наташа, остани в кантората. Да вървим!
Беше към седем часът следобед. По това време Педру Алвареш обикновено седеше в „Тезоуру“22, тоест в една от кръчмите, където се забавляваше до късно през нощта. Натам именно поведе Смуга своите другари. Не след дълго спряха пред едноетажна сграда. През прозорците със спуснати жълти завеси се чуваха звуците на креслива музика.
— Збишек и вие, господин Уилсън, стойте на вратата. Внимателно наблюдавайте всички — заповяда Смуга.
Той блъсна летящата врата и влезе пръв. Веднага забеляза Алвареш. Седеше, заобиколен от весела компания, на една масичка близо до оркестъра, който в момента свиреше негърска самба.
Смуга бавно се запъти към метиса.
В тази кръчма се събираха привържениците на Педру Алвареш, които добре знаеха за ежбите между него и Никсън. Затова влизането на четиримата представители на конкурентната компания веднага бе забелязано. Тук явно знаеха какъв прочут стрелец е Смуга, защото танцуващите двойки побързаха да му направят път. Смуга застана пред масичката на метиса. Оркестърът спря да свири. В залата се възцари тишина.
Смуга измери противника си със суров поглед, след което каза:
— Боа тарде, сеньор Алвареш!23
Мургавото лице на метиса посивя. Той стрелна с очи един индианец, който веднага посегна към дръжката на ножа, затъкнат в пояса му. Смуга забеляза това, но не направи ни най-малко движение. С отпуснати до бедрата ръце стоеше леко приведен пред Алвареш.
— Боа тарде, сеньор! — повтори.
— Боа тарде, сеньор Смуга! — неуверено измънка метисът. — Какво искате от мене?
— Не обичам, когато някой, щом ме види, се хваща за ножа. Заповядай на твоя телохранител да стои спокойно или скоро ще загубиш един юнак!
Алвареш подхвърли няколко думи на местното наречие. Ръката на индианеца се отпусна на масичката.
— Не удрям без предупреждение — подхвана Смуга. — Затова съм дошъл тук. Лагерът ни при Путумайо е бил нападнат и е извършено убийство. Утре отивам там, за да проверя дали предположенията ми са правилни. Когато получа доказателство, един от нас ще загине. Пази се, Алвареш!
Смуга се обърна и двамата с Никсън бавно излязоха на улицата. След тях напуснаха кръчмата Уилсън и Збишек.
II
По следите на предателството
Десет дни изминаха, откак Смуга беше пристигнал в опустошения лагер край Рио Путумайо. През цялото време Смуга се занимаваше с търпеливо разследване, за да открие кой е извършил нападението. Това не беше лесна задача. Изминалите няколко седмици след нападението бяха заличили почти всички следи. От четиримата капангаши бе оцелял единствено метисът Матеу, но от него малко можеше да се научи. Както твърдеше, той се събудил от шума на битката и избягал в гората, като видял тримата си другари, набучени със стрели от нападателите. Петнадесетина събирачи на каучук от племете субео също успели да се спасят от ръката на палачите. Наистина сега се върнаха в лагера, но и те малко можеха да кажат.
Беше ранна утрин. Смуга приседна на един пън в края на поляната. Замислено следеше с очи сновящите индианци, които строяха нова барака. Снажният Матеу им вадеше душата да работят по-бързо и често ги заплашваше с тежкия кожен камшик. Почиваха само през най-горещите часове на деня. Благодарение на това до бараката, в която бе настанена администрацията, вече се изправяше възстановеният склад за каучук. Сега довършваха помещенията за серингейрошите и техните семейства.
Още от зори Никсън и Уилсън седяха в бараката на администрацията. Обсъждаха по какъв начин да се заплаща и доставя събраният каучук. След трагичната смърт на племенника си Никсън повери на Уилсън ръководството на лагера край Рио Путумайо. Експлоатацията на каучука можеше да се възобнови всеки ден, тъй като към шепата оцелели след нападението сега бяха придадени и част от работниците от лагера при река Япура.
Смуга бавно пухкаше дим от лулата и наблюдаваше работещите. В същото време размишляваше за нищожните резултати от следствието. Само едно беше несъмнено — че нападателите са били индианци от племето яхуа. Кои са били обаче съпровождащите ги бели водачи? Дали наистина ги е изпратил Педру Алвареш? Защо нападението е станало в отсъствието на прозорливия Уилсън, който впрочем много рядко оставяше сам в лагера неопитния Никсън? Смуга продължаваше безуспешно да търси отговор на измъчващите го въпроси. Обезсърчен, той бръкна в джоба си да извади кутийката е тютюн, за да си напълни отново лулата. В същия миг му се стори, че някой го гледа. Веднага обърна глава. Под сянката на огромния палисандър видя да се спотайва едно бронзово-маслинено индианче с гъсти черни коси, равно отрязани около главата. Щом зърна насърчителната усмивка на лицето на Смуга, момчето веднага се приближи към него.
— Какво ще кажеш, Малък следотърсачо? — заприказва го на португалски пътешественикът.
— Сеньор, край реката много капибара24.
— Виждам, че ти се иска да идеш на лов! — каза Смуга.
— Сим, сеньор! Вземи пушката, ще те заведа!
Смуга поразмисли малко. Този дивеч не беше много съблазнителен. Само индианците и негрите ядяха месото на по-старите капибари. Единствено филето на младите екземпляри беше вкусно. Смуга незабелязано хвърли поглед към момчето, което го гледаше очаквателно. Родителите на индианчето бяха отвлечени в робство при нападението. То самото бе оцеляло, понеже се скрило в съборената колиба. Нямаше къде да отиде, затова остана в лагера. Откак Смуга дойде на Рио Путумайо, то го следваше като сянка. С инстинкта си на дете на природата угаждаше в белия пътешественик справедлив човек, който винаги застава в защита на онеправданите. Опитният Смуга разбираше, че осиротялото момче търси при него помощ и приятелство. Малкият умираше да ходи на лов и непрекъснато скиташе из гората, търсейки следи от дивеч. Можеше ли сега да му откаже това малко развлечение?
— Отиваме на лов — рече Смуга. — Чакай ме при бараката.
Веднага стана и тръгна за карабината си, защото познаваше начина на живот на тези гризачи, най- големите в света, и знаеше, че обикновено си търсят храна от залез до изгрев.
Скоро двамата ловци поеха през горския гъсталак. Това беше най-оживеният час в тропическата джунгла. Нощните животни и птици бързаха да се приберат в леговищата си, а дневните излизаха на утринен лов. Поради това джунглата ехтеше от всевъзможни крясъци, от ръмжене и шумолене. В короните на плодните дървета пърхаха приказно пъстроцветните огромни, червени и сини папагали ара, а също и по- малките от тях червеночели ари25. С масивната си, закривена надолу човка те лесно разчупваха твърдите като камък плодове на различните палми и черупките на любимите си орехи. Още по-голяма врява вдигаха зелените папагали яра26 със светлосини качулки и огърлици, с жълти гушки и червени в сгъвките крила. Те летяха, пляскайки шумно с крила, и с врясък кацаха по отрупаните с плод дървета.
И двамата ловци отлично познаваха потайните кътчета на тропическата джунгла, затова не обръщаха много внимание на глъчката, която цареше около тях. Вървяха бързо, но предпазливо избираха къде да стъпят. Блестящата от утринната роса джунгла криеше около тях невидими на пръв поглед капани: в хралупата на прогнилия повален дънер обикновено се гнездеха хиляди опасни насекоми, ако неволно докоснеш с ръка някое клонче, може да те изпожилят оси или да те нападнат кърлежи, често не по-големи от главичка на карфица, а лианата, която свободно се спуска от някой клон на дървото, може да се окаже отровна змия, дебнеща плячка.
Малкият следотърсач изтича няколко крачки пред Смуга. Гордееше се, че води на лов такъв прочут ловец. Затова и сам се стремеше да се държи като опитен жител на тропическата джунгла. Вървеше с
