греблата!
Лодката увеличи скоростта си. Разстоянието между бягащите и преследвачите временно престана да намалява.
Скоро предвижданията на Хабоку се оправдаха. Преди да се свечери, тежки оловни облаци закриха залязващото слънце. Най-напред по земята закапаха едри капки дъжд, а след това над крайбрежната джунгла връхлетя стремителен вятър. При блясъка на първите светкавици индианците тикуна обърнаха лодките и потънаха в бързо падащия мрак.
Хабоку веднага насочи лодката към брега. Крайно време беше да потърсят убежище на сушата. В размътената и развълнувана река все по-често се мяркаха дънери на изкоренени дървета и цели камари тръстика, които заплашваха да преобърнат и дори да разбият лодката.
Щом лодката стигна брега, индианците субео измъкнаха лодката на сушата, а след това, като използуваха стволовете на дърветата за носещи диреци, започнаха да строят обширна колиба, за да се скрият в нея от поройния дъжд. Бурята се бе развихрила с пълна сила, когато мокрите до кости пътешественици се прибраха в колибата, направена от клони, листа и лиани. За разпалване на огън не можеше и дума да става, затова Уилсън им раздаде суха храна. Дълго се храниха мълчаливо, защото всички бяха прегладнели и капнали от целодневното пътуване и бягането от индианците тикуна. После разпънаха хамаците си в колибата и легнаха да спят върху влажната постеля.
Смуга дълго лежа с отворени очи, вслушвайки се в отгласите, които долитаха от джунглата. След известно време бурята поутихна и само дъждът шумно чукаше в гъстата листовина на гората. Смуга чуваше дишането на заспалите си спътници. До него, от дясната му страна, се намираше хамакът на Матеу. Смуга не върза метиса за през нощта, защото всички бяха много уморени и трябваше хубаво да си починат, преди да продължат пътуването, което можеше да им поднесе какви ли не изненади. И Смуга лежеше и бодърствуваше, тъй като се опасяваше от някаква нова подлост от страна на Матеу.
Времето едва се влачеше… Смуга се усмихна на себе си, мислейки за своите млади приятели, Сали и Томек, които бяха в Лондон, на хиляди километри далеч. Томек Вилмовски вече довършваше етнографския си труд за папуасите, населяващи Нова Гвинея. В последното си писмо до Смуга бащата на Томек се спираше подробно за тази тема, тъй като няколко члена на Кралското географско дружество в Лондон, ползващо се с голям авторитет в научните среди, проявили жив интерес към съчинението на младия поляк.
Смуга се радваше на успеха на Томек, когото обичаше като роден син. Нали Томек искаше да му подражава във всичко, да стане също така прочут пътешественик. С голямо вълнение той си спомняше за първата им обща експедиция до далечна Австралия, когато Томек, тогава още юноша, направо му призна това. Сега Смуга съжаляваше, че Томек не е с него. На това момче винаги можеше да се разчита. То имаше необикновена дарба да печели сърцата на хората, както и интуиция, благодарение на която по време на ловни експедиции излизаше цял и невредим от различни тежки премеждия. Съзнанието, че Томек без оглед на каквото и да било би се явил при всяко негово повикване, му доставяше голяма радост.
Докато мислеше за младия си приятел, Смуга се вслушваше в дишането на заспалите си спътници. От съседния хамак се носеше мощно хъркане. В такава бурна нощ нямаше защо да се опасява вече, че индианците тикуна ще ги нападнат. Освен това суеверните индианци изобщо нямаха навик да скитат из гората след залез слънце. Вярваха, че тогава в нея витаят зли духове, от които те много се страхуваха. Така че щом Матеу спеше дълбоко, Смуга също можеше да си почине малко, преди да се е съмнало. Той притвори очи. Лека-полека го обори дрямка.
Смуга се събуди ненадейно, но като човек, свикнал с опасности, не направи и най-малко движение. Полека привдигна клепачи. Бурята бе стихнала и дъждът спрял. В колибата цареше полумрак; светлото лунно сияние проникваше през входния отвор. Една минута Смуга се ослушва напрегнато. Чуваше се дълбокото дишане на спящите. Смуга помисли, че сигурно го е събудил крясъкът на някоя нощна птица. Но не можеше отново да заспи, човъркаше го някакво вътрешно безпокойство. Изведнъж разбра какво го е събудило: Матеу беше престанал да хърка. Смуга напрегна слух.
Стори му се, че чува лек шум, сякаш някой плъзга длан по ствола на дървото, на което беше вързан хамакът му. Веднага се сети, че тъкмо там, на чепа, беше закачил колана с револверите.
„Матеу краде оръжието“ — помисли си той.
Дори и да беше така, в момента не можеше да му попречи. Докато скочи от хамака, метисът щеше да го намушка с нож или да го застреля. Затова лежеше спокойно и дишаше равномерно като човек, потънал в дълбок сън. С полуотворени очи напрегнато се взираше във входния отвор на колибата, осветен от лунните лъчи. Изведнъж стана съвсем тъмно.
„Матеу излиза — разсъждаваше Смуга. — Той закри отвора с тялото си.“
Миг след това лунните лъчи отново разредиха мрака. Смуга безшумно се смъкна от хамака на земята. Докосна бързо постелята на Матеу и се увери, че е празна. После опипа светкавично колана с револверите, окачен над собствения му хамак. Кобурите бяха празни.
Смуга се приближи предпазливо до изхода. Никого не събуди. И най-малкото забавяне можеше да улесни бягството на Матеу. Наостри уши. Чу шумолене в храсталаците край реката. Досети се, че Матеу е решил да избяга с лодката. Това беше отлична идея, защото, преследвайки го по суша, нямаше да имат никакъв шанс да настигнат беглеца. Освен това Матеу нямаше да остави следи, които биха улеснили преследването.
Смуга се измъкна от колибата и крадешком се затича към брега, където бяха оставили лодката. Слиса се, когато видя, че тежката лодка до половината беше вече спусната във водата. По-рано бе подценил силите на метиса. Нямаше време за губене. Ако Матеу влезеше с лодката в реката, лесно щеше да избяга. Смуга не би могъл да го спре дори с изстрел, защото в бързината не успя да си вземе оръжие.
Матеу се наведе над кърмата на лодката, хвана я с ръце отдолу и започна да я бута във водата. Смуга се хвърли върху беглеца. С удар по врата го събори в лодката. Матеу се привдигна и клекна. Явно позна нападателя, защото ръката му без колебание посегна към колана, в който бяха пъхнати револверите. Смуга го удари с юмрук под брадата. Матеу се олюля и падна по гръб. Преди да се изправи на крака, противникът му се стовари върху него с цялата тежест на тялото си. Смуга имаше значителен опит в ръкопашния бой. Затова не след дълго дясната ръка на Матеу, извита назад, изпука в ставата. Матеу изохка от болка.
Сега Смуга му измъкна револвера от колана и рече:
— Глупав си, Матеу! Жив никога няма да ми избягаш! — Опря револвера в плещите му и заповяда: — Ставай!
Метисът, пъшкайки, се вдигна от земята. Без да срещне съпротива, Смуга взе и втория му револвер.
— Ако още веднъж се опиташ да избягаш, ще дам главата ти на индианците яхуа за главата на Джон Никсън — предупреди го той. — А сега лягай да спиш, защото най-много след два часа тръгваме на път!
IV
По Рио Путумайо
Смуга спа малко тази нощ. Едва месецът се скри зад дърветата от другата страна на реката и Хабоку го докосна по рамото. Смуга веднага отвори очи. В колибата цареше мрак. В съседния хамак Матеу още простенваше насън.
— Време е вече — прошепна Хабоку. — Скоро ще съмне…
— Събуди всички, потегляме — отвърна Смуга.
Излезе от колибата. Уилсън разпределяше сухата храна.
— Добро утро! — извика му той. — Закуската е готова. Малко се поуспахте днес!
— Добро утро, действително не съм чул, когато сте станали — отговори Смуга и не спомена нищо за опита на Матеу да избяга през нощта.
— Погрижете се всички да бъдат след четвърт час в лодката. Аз в това време ще поогледам наоколо.
Не след дълго застана на брега на Путумайо, пресичаща малко по̀ на запад границите на Колумбия37, която тук се вмъкваше като тясна ивица между териториите на Бразилия и Перу. Това беше най-късият път до индианците яхуа, които населяваха пограничната зона на Перу по брега на река Света Тереза, приток на Путумайо.
