— Игра? — учуди се Матеу. — Не, сеньор, те съвсем не си играят. Не забеляза ли оня старец, който им дава наставления? Индианците яхуа още от деца се приучват да стрелят със сарбакани. И затова са безпогрешни стрелци. Повечето от тях улучват малка монета от тридесет крачки разстояние, а от петдесет никой от тях не пропуска звяр или човек.
Метисът замълча и се замисли дълбоко за нещо. После хвана Смуга под ръка и тихо му каза:
— Алвареш ми направи лоша услуга, като ми плати дълга на карти. Сега съжалявам за постъпката си. Никога вече няма да се опитвам да бягам. Ще ти помогна да намериш убиеца и ще призная всичко за Алвареш. От тази нощ можеш да спиш спокойно, сеньор.
— С какво ще ме увериш, че пак не лъжеш? — попита Смуга.
— Ти не обичаш да се гавриш дори с победения противник — отвърна Матеу. — С тебе никой не ще пострада, разбрах го сега. Ти не си казал на индианците субео за моето предателство, нито за опита ми за бягство.
— Сигурен ли си в това?
— Добре познавам индианците, сеньор. Ако знаеха истината, сега нямаше да съм жив… А те се отнасят към мене както преди. Ето за това ще ти се отплатя със същото. Когато съм с тебе, тук нищо не те заплашва, но за всеки случай внимавай никога зад гърба ти да няма някой от индианците яхуа. Те наистина са много опасни.
— Защо именно ти можеш да ми гарантираш безопасност сред тях?
— Ще ти кажа, сеньор. Яхуа произхожда от едно много страшно племе — от индианците аука. Баба ми е била аука, а майка ми — яхуа.
— С една дума, ти си между свои…
— Сега знаеш истината. Биха ми помогнали, ако поискам. Бих могъл например да скоча сред тая група воини и да извикам, че си мой враг. Никога вече не би могъл да ми сториш нещо лошо.
— Матеу, забрави ли, че с револвер стрелям толкова точно, колкото индианците яхуа с техните сарбакани? — спокойно каза Смуга.
— Помня това — увери го Матеу. — Казах ти за родствените си връзки с яхуа, за да ми повярваш, че вече наистина нямам намерение да кроя нищо срещу тебе. Прости ми вината и ще ти служа вярно.
Смуга погледна Матеу право в очите. Успокои се, след като прочете в тях няма молба.
— Бил си много лекомислен, Матеу, но може би наистина още не си паднал съвсем низко. Трудно ми е да те осъждам, като виждам какво зло се шири наоколо. Нито аз, нито господин Никсън не заплашваме живота ти. Ти си бил само едно малко колелце в мощната машина на беззаконието. Покажи честно, че искрено съжаляваш за долната си постъпка, а после… ще видим!
— Благодаря ти, сеньор, благодаря! Това ми стига. Зная, че ще ми простиш. Сега да вървим в лагера. След малко ще започнат церемониите.
Без да възрази, Смуга тръгна след Матеу. Най-разумно беше да не се натрапват на местните жители. Ако индианците нямат нищо против присъствието на чужденците на тяхното племенно тържество, вождът ще ги покани на него. Така и стана след малко. Няколко часа пътешествениците наблюдаваха състезанието по сила и ловкост. Накрая осем младежи бяха приети в редовете на възрастните бойци и по този случай се състоя общо шумно пиршество.
В цялото селце зацари весела атмосфера, индианците се шегуваха и смееха около богатата трапеза, на която бяха наредени цели печени маймуни, морски свинчета, два мравояда, костенурки и гущери. За десерт имаше печени в гореща пепел големи мравки и нежни личинки, а също и мед, после банани, пъпеши и орехи. Накрая поднесоха питие, което веднага удари в главата развеселените индианци. Тогава Смуга и другарите му побързаха да се оттеглят в бивака си.
Тази нощ Смуга и Уилсън бдяха чак до разсъмване. Смуга се възползува от случая и разказа за разкаянието на метиса. Дълго се съвещаваха, защото не бяха сигурни, че вече могат напълно да му се доверят. Трябваше да държат сметка за бързо променящите се настроения на индианците, от които произхождаше Матеу. Разговаряйки, те се вслушваха в шума на веселбата. Звуците на барабаните и бамбуковите свирки, които племето яхуа беше възприело от някогашните роби негри, ехтяха почти до изгрев слънце. Под техния съпровод индианците изпълняваха танци, които представляваха смесица от индиански мотиви и африканска самба. Двамата си легнаха чак когато в селцето се възцари тишина.
Още преди обяд Тунаи уведоми Смуга, че сега може да разговаря с него.
Смуга и Матеу веднага тръгнаха за очакваната среща. Завариха вожда и неколцина от по-знатните индианци, насядали пред неговата наколна къща върху пънове или големи листа, защото индианците яхуа, боейки се от вредни насекоми, никога не сядаха направо на земята. Вождът посочи на дошлите място до себе си. Смуга почерпи всички с тютюн. Напълниха лулите си и мълчаливо запушиха. Тъй като познаваше местните обичаи, Смуга не бързаше да започне разговора.
Мина доста време и чак тогава Тунаи пъхна угасналата си лула под колана на поличката от рафия и подхвана:
— Ти искаше да говориш с мене, бели човече. Сега мога да те изслушам.
Смуга прибра бавно лулата си и отговори:
— Ще ти разкажа най-напред за един обичай на белите хора, тогава по-лесно ще разбереш защо съм дошъл при мъжественото племе яхуа. Много бели хора се интересуват от непознатия свят, в който живеят различни народи. Не всички обаче могат да пътуват през огромните води. Затова в своите градове белите хора строят специални къщи, в които събират различни предмети, помагащи на всички да опознаят и по- добре да разберат другите хора. Те създават и градини за животни, които се докарват от далечни страни. Моята работа е именно да събирам интересни неща за тези къщи, които у нас се наричат музеи.
Смуга замълча и погледна към Тунаи. Когато вождът на племето яхуа преди малко се обърна към него, той си спомни как Томек бе подхванал наслуки един разговор с австралийците по време на първата им съвместна експедиция. С този разговор Томек неволно бе преодолял недоверчивостта на австралийците и спечелил помощта им за ловната експедиция. Сега именно Смуга опита начина на Томек.
За негова радост Тунаи не се учуди. Сериозно изгледа говорещия и потвърди:
— Зная, че има такива хора като тебе. Един от тях вече идва при нас. Той живее по̀ на запад, в Икитос. Хората, които дойдоха с него, казаха, че в дома си имал много неща, купени от индианци, а в градината си държал различни животни… При нас търсеше военни трофеи.50
— Сигурно човешки глави? — обади се Смуга.
Тунаи сериозно кимна с глава, но веднага след това се усмихна подигравателно и каза:
— Орежите го измамили. Продали му глави от хора, умрели от обикновена смърт. Другите племена също лъжат. Продават маймунски глави вместо човешки!
— Матеу ме увери, че ако дойда с него при тебе, ще купя добра стока — каза Смуга.
— Ако искаш да купуваш човешки глави, върви при племето витото, но при тях трябва да бъдеш нащрек. Те ядат човешко месо, а главата на бял човек струва два пъти по-скъпо — посъветва го Тунаи, а под око наблюдаваше дали думите му ще направят необходимото впечатление на Смуга.
— Нямаме намерение да пътуваме към земите на индианците витото — отговори Смуга. — Отиваме направо за Икитос, а оттам по река Укаяли.
— От Икитос не е далеч до живарите. Те носят главите на победените си врагове, като връзват косите им за коланите си. По това веднага ще познаеш кои са истински — продължаваше си своето Тунаи.
— Казах ти, че трябва да пътуваме по река Укаяли — отговори Смуга.
— Един от нашите е разговарял с човек, който е бил пленник у живарите. Този човек каза, че у тях се намирали дори смалени глави на бели хора. Тези глави били много, много стари… — увещаваше го Тунаи. — Това трябва да са белите, които първи срещнали живарите. Магьосниците пазят тези глави.
Смуга все по-внимателно слушаше думите на Тунаи. Може би вождът на племето яхуа не фантазира. Някога Смуга беше чел в старите хроники от времето на покоряването на Южна Америка от испанците за експедицията на Педро де Алварадо, която се сблъскала с диви ловци на човешки глави и понесла големи загуби. Това станало в 1534 г., т.е. наскоро след проникването на испанския конквистадор Франсиско Писаро във вътрешността на Южна Америка. По времето, когато Писаро завладявал Перу, към вътрешността на континента потеглили редица експедиции, които търсели легендарното Елдорадо или Страната на златото.
