Ла Хуаира принадлежеше на известния Франсиско Ернандес Варгас, съпритежател на търговската фирма „Каза Ернандес и Ко“ в Икитос, експлоатираща естествените богатства на джунглата по река Урубамба. Варгас беше патрон, с други думи покровител, а всъщност владетел на стотици индианци, заселени доброволно или принудително около Ла Хуаира. В цяла Монтания55 беше известно, че Варгас търгува с роби индианци, които лови по време на своите разбойнически хайки.
Смуга имаше щастие, че собственикът на Ла Хуаира беше в затруднено положение — подозираха го в убийството на Карл Шарф, с когото имаха спорове за каучукови терени. Вероятно поради това той прояви голяма отстъпчивост към Смуга. Не само се съгласи да върне индианците субео, отвлечени от лагера край Путумайо, но беше склонен и да предаде своите помагачи — Кабрал и Жозе. Оказа се обаче, че при вестта за пристигането на Смуга двамата са избягали от селището. Варгас уж изпрати потеря след тях, но неговите верни индианци от племето пири, с които се бе обкръжил, се върнаха след един ден търсене и заявиха, че бегълците се скрили в Гран Пахонал. Тогава Варгас започна да убеждава Смуга, че е безсмислено да търси повече убийците на Джон Никсън. Гран Пахонал беше див, обширен край, населяван единствено от войнствените кампи.
Смуга не повярва на търговеца на роби. Своевременното бягство на убийците будеше най-различни мисли. Наистина, Варгас се кълнеше, че нямал нищо общо с нападението край Рио Путумайо и за да докаже това, беше готов да предаде Кабрал и Жозе, но Смуга не беше уверен, че думите и действията му са искрени.
Смуга искаше да обезвреди лукавия Педру Алвареш. Показанията на Кабрал и Жозе, които бяха извършили нападението по негово нареждане, щяха да бъдат неопровержимо доказателство за вината му. Затова бе решил на всяка цена да залови бегълците. Въпреки увещанията и протестите на Уилсън той го отпрати обратно заедно с досегашния ескорт и с откупените от Варгас индианци, а той и Матеу тръгнаха да преследват избягалите. Начело на малка група, от три дни той навлизаше все по-навътре в този див край, където още не беше стъпвал кракът на бял човек.
Само петима души придружаваха Смуга в рискованото преследване. От предишния ескорт беше оставил при себе си само Матеу. Освен него дойдоха трима пири, които Варгас му даде за носачи, и един индианец от племето кампа, който доброволно предложи помощта си.
Варгас събираше в своето селище индианци, произхождащи от различни племена, които често се ненавиждаха взаимно. По такъв начин той се осигуряваше срещу евентуален бунт на робите, защото те помежду си се шпионираха и дебнеха. Варгас изглеждаше изненадан от постъпката на кампа, който твърдеше, че подслушал един разговор на бегълците. Смуга забеляза изненадата и може би дори безпокойството на Варгас. Именно поради това той настоя да му позволи да вземе кампа като водач. Отначало Варгас възразяваше под предлог, че този индианец, произхождащ от Гран Пахонал, просто търси сгоден случай да избяга. Тогава Смуга предложи откуп за роба и Варгас най-сетне отстъпи.
Кампът се оказа добър следотърсач. Той доказа също, че подслушаният разговор между Кабрал и Жозе не е бил плод на неговата фантазия. Умело откри дирите на двамата бели и на петимата индианци, които бяха избягали с тях, и повече от три дни безпогрешно водеше преследвачите по следите. Но бегълците имаха два дни преднина пред потерята. Затова кампът, досещайки се къде може да са потърсили убежище, се отклони от дирята и поведе преследвачите по преки пътеки.
Водачът тъкмо спря на края на гората. С две ръце стискаше дългата цев на своята евзалийка56, а приклада опря на земята. Каменният израз на лицето му не издаваше нито чувства, нито мисли. Досами него приклекна жена му, която Смуга също откупи от робство. Облечена беше като мъжа си в кафява кузма57. Оръжието на мъжа си, което жените носят по време на похода — лъка, колчана със стрели от шикоза58, както и плетената торба с храната тя остави на тревата до себе си.
Тримата носачи от племето пири спряха като по команда и сложиха багажа под едно дърво. Те гледаха със завист кампа, защото Варгас не им бе разрешил да вземат жените си на похода, за да бъде сигурен, че ще се върнат.
Смуга и метисът застанаха на няколко крачки от водача. Метисът се наведе към Смуга и прошепна:
— Сеньор, виж къде ни доведе тоя камп!
Смуга обгърна с поглед околността. Стояха в края на рядка гора, която тук отстъпваше място на кампоша59, т.е. на своеобразни савани с предимно висока тревиста растителност и пръснати тук-таме ниски дървета. Унилият изглед на кампоша напомняше на Смуга изродена градина с криви дръвчета.
Смуга се приближи до водача и го попита:
— Още ли си сигурен, че вървим в правилна посока? Защо спря?
Индианецът се обърна бавно към Смуга и отвърна:
— Трябва да починем, преди да е мръкнало. Ще вървим цяла нощ. На разсъмване отново ще намерим следите на бегълците. Утре, преди слънцето да се скрие зад планините на запад, те ще бъдат в ръцете ти.
— Искаш да вървим без път през нощта? — изуми се Смуга.
Индианецът описа с ръка широк полукръг от изток към север и запад.
— Тук от векове е земята на кампите. Аз познавам всички пътеки и мога да ви водя по всяко време на деня и нощта — обясни той.
— Близо сме до планините. Ако през нощта завали дъжд, няма да открием следите — забеляза Смуга.
— Бъди спокоен, тук рядко валят дъждове — отговори кампът.
Забележката на индианеца беше вярна. Смуга имаше твърде голям опит като пътешественик, за да се осланя безкритично на водача. Ето защо от момента, когато започнаха преследването, той внимателно следеше през какви места минават, за да запази чувството си за ориентация в този труднопроходим терен. Благодарение на това отдавна бе забелязал, че дъждовете оскъдно оросяват Гран Пахонал. За това красноречиво свидетелствуваше сухоустойчивата растителност в кампоша, разнообразена от редки хилави горички само по планинските склонове и в долините край потоците. Малобройните дървета в кампоша имаха дребни листа, предимно с подвити краища, а понякога покрити с гъсти влакънца. Някои вместо листа имаха бодли и шипове. Между дърветата от разред двусемеделни се срещаха невисоки палми, а от време на време кактуси и млечкови. Кампошите през цялата година са зелени. Само прегорилата, висока и гъста трева показваше, че отдавна не е падал дъжд.
— Със сигурност ли знаеш накъде са избягали убиецът и неговият помагач? — попита Смуга след дълго мълчание.
— Те отиват към планината на Сина на слънцето. Вървят по индианските пътеки. През нощта ще ги настигнем. На разсъмване сигурно ще намерим следи от нощния им бивак.
— Добре, сега да починем, преди да тръгнем на път — отговори Смуга и поръча на Матеу да раздаде храна.
Всички се хранеха мълчаливо. Смуга и Матеу крадешком наблюдаваха спътниците си индианци. Кампът и жена му седнаха настрана. Жената прислужваше на мъжа си, който ядеше бавно, без да обръща внимание на никого. Носачите от племето пири се държаха на разстояние от всички. Докато се хранеха, си шушукаха и поглеждаха ту към белия, ту към кампа.
— Чудна работа, сеньор, тези пири съвсем явно странят от кампа — забеляза Матеу. — А пък зная, че двете племена, общо взето, живеят в разбирателство.
— Варгас спомена, че този камп е отскоро при него — отговори Смуга. — Може още да не са се сближили.
— Той не е достатъчно покорен пред белите. Дори на тебе ти говори като на равен, а пък нали ти го откупи от робство…
— Покорството или раболепието не е положителна черта на човека. Този индианец се държи с достойнство, а това говори по-скоро хубаво за него. Щом го откупих от Варгас, веднага му заявих, че е свободен. Той знае, че когато заловим бегълците, ще отиде с жена си, където иска.
— Лошо си постъпил, сеньор! Трябваше да го държиш в неизвестност!
— На тебе също обещах да ти простя, без да чакам да изпълниш всички условия…
