Още по време на нощния поход Смуга забеляза, че видът на местността се променяше. Дървета се срещаха все по-рядко, а тревата стана по-буйна. Сега, при изгряващото слънце, той любопитно се оглеждаше наоколо. На североизток, чак до линията на хоризонта, се простираше леко хълмиста суха степ. През нощта значително се бяха отдалечили от източните планински вериги, затова пък назъбените западни хребети бяха много по-близо. По склоновете им зеленееха гори.
Кампът понамали крачка. Той все по-често изтягаше шия и търсеше нещо в степта. След известно време отново забърза.
— Погледни, сеньор, там вляво се виждат камъни! — извика Матеу, като догони Смуга.
— Забелязах ги! — отговори Смуга. — Нашият водач вече от доста време клони към тях.
— Това са знаци, сигурно са някакви знаци! — каза Матеу.
Те бързо се приближаваха към няколко големи камъка, които лежаха в степта. Кампът спря до тях и им хвърли съвсем бегъл поглед. Сега очите му бяха обърнати към планините.
Смуга и Матеу обиколиха камъните. Забелязаха по тях някакви вдлъбнатини и резки, но трудно можеше да се каже дали са направени от човешка ръка. Смуга се приближи до водача и попита:
— Какво означават знаците по тези камъни?
— Знаци? — учуди се кампът. — Намерил си някакви знаци по тях?!
Смуга погледна водача изпитателно. Не можеше да отгатне какви мисли криеше индианецът под безразличния израз на лицето си.
— Още от разсъмване ти се оглеждаше в степта и търсеше тези камъни, а сега не знаеш какво означават издълбаните върху тях знаци — каза той след минута.
— Откъде можеш да знаеш, че именно човек е оставил знаците? — отговори кампът. — Може времето да ги е издълбало?
— Някой трябва да е донесъл тук тия камъни.
— А знаеш ли кой е донесъл тук тревата, храстите или по-нататък — зелената гора по склоновете на планините? Тези камъни са стояли на това място още по времето, когато бащите на моите бащи са населявали тоя обширен край.
— Възможно е, но ти ги търсеше и сега спря при тях.
— Вярно е, защото западно от тези камъни се намира пътечката, която търсим — обясни кампът. — Само толкова знам, а дори и да има някакви знаци по тия камъни, никой никога няма да ги разчете.
— Далеч ли е още пътечката?
— Близко е. Да вървим!
— Лъже тоя камп! — избухна Матеу. — По тия камъни няма дори прах! Някой ги е донесъл тук, издълбал е знаците и постоянно се грижи да не се заличат!
— Ако останеш жив до залез слънце, ще се убедиш, че казвам истината — отвърна кампът и измери метиса с презрителен поглед.
— Заплашваш ли ме?!
— Мълчи, Матеу! Сега не е време за кавги! — остро каза Смуга, защото кампът и метисът вече се хващаха за дръжките на ножовете си. — Хайде!
След по-малко от час водачът намери пътечката. Смуга лесно откри по нея следите на двамата бели и на петимата индианци. Скоро попаднаха и на мястото, където бяха пренощували бегълците. Тревата около изгасеното огнище беше стъпкана. Пепелта още беше топла.
— Какво ще кажеш сега, Матеу — закачи го Смуга. — Бегълците са напуснали бивака преди не повече от час. Водачът удържа на думата си.
— Да, сеньор, имаш право, оттеглям си обвинението срещу този камп, че е изменник!
Водачът се извърна към Матеу.
— Все ми е едно какво мисли за мене такова краставо куче като тебе! — каза той, без да повишава глас. — Не си нито бял, нито индианец. Самият ти носиш клеймото на предателството върху челото си!
Метисът посивя от ярост. Измъкна ножа от канията, но кампът не посегна към оръжието си.
— Ако ме убиеш, всички сте загубени — каза спокойно той. — Само аз зная пътя за връщане… Бели човече, вържи това краставо куче, ако ти е мил животът!
— Слушай, Матеу, ако още веднъж предизвикаш разправия, ще ти натроша костите — хладно каза Смуга. — А ти, водачо, не ни заплашвай. И без тебе ще намеря пътя назад.
— Значи, вече не съм ти нужен? Добре, отивам си! — каза кампът.
Смуга пристъпи към индианеца. Сложи дясната си ръка на рамото му, в лявата проблесна револвер.
— Когато те откупих от Варгас, аз казах кога ще можеш свободно да си отидеш — каза той с приглушен глас. — Ще си удържа думата… но помни, че дотогава трябва да мълчиш и да слушаш. Само още веднъж да ми се опънеш… и ще те убия! Води ни сега!
Кампът явно разбра, че това не е празна закана или може би припомнянето на договора го накара да дойде на себе си, защото безмълвно кимна с глава и тръгна по пътечката, която беше осеяна със следите на бегълците.
Планините се приближаваха все повече. Макар че слънцето доста припичаше, свежият ветрец, който лъхаше от тях, разведряваше горещината. След два часа усилен ход пред тях се показаха първите дървета. Скоро преследвачите навлязоха в предпланинската джунгла.
Щом се озоваха в гората, Смуга забави крачка. Сега трябваше да наблюдава по-зорко носачите и Матеу, които вървяха все по-бавно. В гората цареше глуха тишина; слънцето вече прижуряше силно. Смуга съсредоточено се взираше в гъсталака. Местността беше доста неприветлива. Между големите, гладки и прави като свещи дървета растяха и приведени, сякаш гърбави, а край тях стърчаха бодливи палми. Пътечката постоянно изчезваше в храсталаците и непрекъснато се изкачваше леко нагоре.
Неочаквано, зад един завой на пътечката, Смуга се сблъска с водача. Той и жена му се вглеждаха в нещо, което лежеше на земята. Смуга отстрани кампа и се вцепени. Напреки на пътеката лежеше един индианец. От гърба му се подаваше краят на тръстикова стрела, която го беше пронизала. Смуга се наведе и докосна ръката на падналия. Беше още топла. Нещастникът бе вече мъртъв. Стрелата го беше улучила право в сърцето. По нашареното му с червена боя лице, на което бяха татуирани две морави змии, пълзяха големи червени мравки.
Смуга се изправи и погледна спътниците си. Тримата пири тихо си говореха, поглеждайки към убития.
— Какво казват те? — попита Смуга.
— Казват, че това бил един от пирите, които избягали с Кабрал и Жозе — обясни Матеу.
VII
Зловещата гора
— Имаш един враг по-малко! — обади се кампът.
Смуга погледна водача. Индианецът се беше подпрял на евзалийката си и с философско спокойствие гледаше убития пир.
— Сеньор, носачите казват, че такива стрели използват за лъковете си кампите — намеси се Матеу.
— Лесно ще проверим това! — отговори Смуга.
Приближи се до жената на водача, която носеше неговия лък и колчан. Жената бързо се дръпна назад, когато той протегна ръка към нея, но мъжът й я успокои с поглед. Смуга извади от колчана една дълга стрела. Беше съвсем еднаква с тази, която бе пронизала пира. Смуга върна стрелата на индианката, след което започна да изследва гората от двете страни на пътеката. Тъй като не намери ни най-малка следа, досети се, че нападателят е стрелял от прикритие. Също така никой от бегълците не беше търсил тайнствения стрелец. Следите на двамата бели и на останалите четирима пири не се отклоняваха от пътеката. След малко Смуга прекрати търсенето. Нямаше време да прегледа обстойно гората в радиус около двеста метра от пътеката, т.е. в обсега на един добър индиански лък. Възможно беше стрелецът или стрелците да са се криели в засада по дърветата, което още повече затрудняваше откриването на техните следи.
— Откри ли нещо, сеньор? — разтревожено попита Матеу.
— Не, обстойното претърсване би отнело прекалено много време — обясни Смуга. — По-добре да
