побързаме да настигнем бегълците.
— Да, сеньор, тези червенокожи дяволи може още да дебнат наблизо — измърмори Матеу и страхливо се огледа наоколо. — Може да са направили пусия по дърветата?
— На път! — извика Смуга. — Вървете непосредствено след мене!
Сега следите на бегълците бяха значително по-ясни. Виждаше се, че са ускорявали крачка. Смуга свали пушката от гърба си и продължи след водача с готово за стрелба оръжие.
Вървяха вече около един час. Отначало пътеката водеше по протежението на планинския склон, а после започна да се спуска към една обширна долина. Колкото повече слизаха в долината, толкова по-гъста и мрачна ставаше гората. Закътани от вятъра, дърветата се извишаваха нагоре. През короните им, преплетени с лиани, се процеждаха само бледи струйки светлина. Ето защо по земята почти липсваше ниската растителност. Тук тя закърняваше поради недостига на слънчева светлина.
Във въздуха се носеше характерен за планинските гори аромат.
Кампът предупредително вдигна ръка. Всички тутакси спряха. На няколко крачки пред тях на пътечката лежеше някой. Смуга им даде знак да мълчат и излезе отпред. Вървеше бавно, като държеше пръста си върху спусъка на карабината. Вдън гората екна пронизителен птичи крясък. Смуга спря и се ослуша, но наоколо отново се възцари глуха тишина. Крачка след крачка той се приближаваше към легналия човек, стиснал с ръце стрелата, която стърчеше от лявата му гръд, сякаш искаше да я изтръгне от себе си. В широко отворените му очи беше застинал ужас. Ако се съдеше по татуировката върху лицето му, индианецът вероятно беше от племето пири, както предишната жертва.
Смуга започна внимателно да разглежда и двете страни на пътечката. Изведнъж съзря още един пир. Вероятно индианецът се е опитал да избяга в гората, когато стрелата е улучила неговия другар. Може би в страха си се е блъснал в дървото, което продължаваше да прегръща, коленичил в подножието му. Дългата стрела, която се подаваше от плещите му, направо го беше приковала о ствола.
Смуга излезе на пътеката и извика спътниците си. Видът на новите жертви предизвика тревожни коментари. Само кампът и жена му мълчаха.
— Сеньор, влизаме все по-навътре в капана — трескаво започна да обяснява Матеу. — Проклетите кампи са се стаили наоколо и дебнат!
— Не вървим, там смърт! — съветваха пирите. — Всички загине…
Смуга слушаше предупрежденията и съветите и в същото време не сваляше очи от водача. Накрая усмири спътниците си и се обърна към кампа:
— А ти какво предлагаш да направим?
Индианецът не се смути под проницателния му поглед.
— Искаше да хванеш онези двамата и аз те водя — отговори той. — След малко ще ги видиш!
— Още ли си сигурен в това? Та ние всяка минута можем да загинем като тия пири!
— Само смъртта може да освободи индианеца от робство у белите хора — отвърна кампът. — Ти плати за мене и ми обеща свобода при условие, че ти помогна да заловиш ония двамата. Индианецът винаги изпълнява дадената дума. Върви, аз съм готов!
Смуга мислеше как да постъпи. Самият той отдавна беше решил да преследва бегълците независимо от заплашващата го опасност. Не искаше обаче да рискува живота на спътниците си. Жал му беше дори за Матеу, който бе постъпил толкова долно спрямо двамата Никсъновци. След като помисли малко, той каза:
— Слушай, Матеу! Можеш ли да стигнеш оттук до ония камъни в степта?
— Да, сеньор, достатъчно е да вървя по нашите следи.
— Добре тогава! Вземи пирите и се връщайте. При камъните ще отседнете на стан. Ако утре до залез слънце не дойда при вас, тръгвайте за Ла Хуаира. Моля те, Матеу, върни се оттам в лагера край Путумайо и разкажи на господин Никсън за това, което се случи тук. Нека не ме търси, защото, ако не дойда в бивака при камъните, това ще означава, че не съм жив. От тебе, водачо, също нямам нужда вече. Можеш да се върнеш с жена си заедно с Матеу или пък да идеш, където искаш. Ти желаеше да си възвърнеш свободата и ето сега си свободен. Не проклинай всички бели хора. Много от тях уважават всеки човек. Матеу, помогни ми да си взема малко храна и тръгвайте на път. Гледайте бързо да излезете от тази гора.
Всички мълчаха, смаяни от думите на Смуга. Дори кампът, който така умело се владееше, изглеждаше развълнуван. Пръв се опомни Матеу. Приближи се до Смуга и с недоверие го попита:
— Наистина ли ми позволяваш да си ида, сеньор? Или може би искаш да ме изпробваш?
— Не губи време за глупави приказки! — сряза го Смуга. — Веднага тръгвай обратно! Вземи патрони за револвера и пушката. Ето ги в торбата.
— Сеньор, значи ли това, че вече си ми простил всичко онова?
— Да, Матеу, искам да вярвам, че повече няма да извършиш подлост.
— Няма да измамя надеждите ти, сеньор! Веднага ще ти докажа това. Ти ми каза, че само подлецът изоставя другаря си в беда. Там, край Путумайо, аз постъпих лошо, но не съм страхливец. Идвам с тебе! Или заедно ще оцелеем, или заедно ще загинем!
— Това е безсмислено! Няма да ме прикриеш от стрела, запратена от засада. Сам дори по-лесно мога да се измъкна от клопката.
— Идвам с тебе! — упорито повтори Матеу.
— Твоя воля, не съм искал гибелта ти! Хайде, потегляйте!
Без да кажат нито дума, пирите се обърнаха и изчезнаха в гората.
— Защо не се върна с тях? — обърна се Смуга към кампа.
— Ти великодушно ми подари свободата — отговори водачът. — Странен си, бели човече! Ще остана с тебе до самия… край!
— Върни се, спаси жена си!
— Не се грижи за нея, тя ме придружава винаги, дори на война. Да тръгваме, времето не чака!
Бяха извървели само няколко десетки крачки. Изведнъж в гората зад тях се разнесоха викове на ужас.
— Нападнали са пирите! — извика Матеу.
Смуга се обърна, за да им се притече на помощ, но кампът го улови за рамото.
— Стой! Вече е късно… — изрече той на един дъх.
Виковете отведнъж заглъхнаха. В гората се възцари тишина.
— Обкръжени сме… — прошепна Матеу.
— Значи, пътят за отстъпление е отрязан! — каза Смуга. — Слушай, водачо! Накъде води тая пътечка?
— Към долината, която е пред нас.
— Значи, на запад?
— Нямаш грешка!
— Добре, сега аз ще ви водя. Вървете след мен!
Той се отклони от пътеката и тръгна през гората. След няколкостотин крачки зави на запад. Сега вървяха успоредно на пътеката, обсадена от невидимия враг. Смуга не смяташе, че по този начин ще се измъкне от капана, но с маневрата си принуждаваше противника да промени тактиката си и следователно да излезе от прикритието.
Крачейки бързо, той преценяваше положението. Вече беше сигурен, че Матеу няма да го подведе, но сега не вярваше на кампа. Прекалено смело се впускаше индианецът в тази тайнствена гора. Дали беше сигурен, че не го заплашва смърт? Той не се обади, когато обсъждаха отстъплението. Също така не се изненада при вида на труповете, които намираха по пътя си. Всичко това будеше най-различни мисли. Едно беше сигурно: кампът ненавиждаше белите и презираше метиса, който им сътрудничеше.
Мина доста време, а невидимият враг не даваше признаци на живот. Смуга разбираше, че бързото движение направо през гората затруднява преследването и обкръжаването. Внезапно някъде отдясно екнаха револверни изстрели.
— Кабрал и Жозе се бият с индианците! — извика Матеу.
Смуга моментално сви към пътеката и с все сили се затича. Дори не се озърна към другарите си. Наистина изстрелите бързо стихнаха, но вместо тях екна човешки глас, който викаше за помощ.
С пушката в ръце Смуга изскочи на пътеката. Бързо намери викащия за помощ. Той лежеше на лявата
