— Помня това! Но колкото за кампа, мисля, че Варгас беше прав. Той се предложи за водач, защото искаше да се върне при своите!
— Не мога да го упреквам за това! Всеки на негово място би искал да се отърве от робството.
— Интересно дали не излъга, като каза, че бил подслушал как са се сговаряли Кабрал и Жозе?
— По всичко личи, че знае накъде са избягали — отвърна Смуга. — Цели три дни намирахме следите им! Впрочем остава ни само още една нощ на неизвестност. Утре трябва да хванем убийците.
— Ще си отдъхна чак когато се върнем в Икитос — каза Матеу и тежко въздъхна. — Не вярвам на този камп и нямам доверие в пирите, които ни даде Варгас. Те са негови хора. Не ги изпускай от очи, сеньор, те непрекъснато си шушукат. Не ти ли се струва подозрително това, че Варгас толкова лесно се съгласи да предаде Кабрал и Жозе? Да не би той случайно да ги е накарал да избягат от тебе?
— Допускам, че е така — каза Смуга. — Затова и кампът му обърка сметките.
— Внимавай, сеньор! Всички знаят, че Варгас има дълги ръце… Не изпускай от очи неговите пири, когато настигнем бегълците!
— Благодаря ти за добрите съвети, Матеу! Помъчих се да предвидя всички възможни изненади. Пред нас се намират двама бели и петима индианци. Аз имам трима пири, един камп, жена му и… тебе. Взех под внимание дори и това, че по време на преследването всички вие можете да се обърнете против мене.
По лицето на метиса се изписа почуда, а после почти благоговение. След дълга пауза той прошепна:
— Ти си изключително храбър, сеньор… Трябва да си много сигурен в окото и ръката си.
— Сигурен съм, Матеу! — спокойно отговори Смуга.
— Внимавай, сеньор, и може да успеем да се измъкнем цели и невредими от това тежко премеждие…
— Сега да починем, преди да сме тръгнали на път — каза в заключение Смуга. — Утрешният ден ще ни донесе много вълнения.
И той веднага легна върху сухата трева, която му бяха постлали пирите. След малко, сякаш насън, той се обърна настрана и с полупритворени очи започна да наблюдава спътниците си. Не вярваше на никого. Тримата пири бяха доверени хора на Варгас. Той ги даде за носачи, но нямаше съмнение, че тайно те бяха получили специални задачи за изпълнение. От тях Смуга всеки момент можеше да очаква нож в гърба си.
Той не беше уверен как ще се държи и Матеу, когато види своите някогашни съучастници в нападението. Тъй като допускаше някаква неочаквана реакция от негова страна, все още не му беше дал патрони за пушката и револвера. Потайният камп и неговата жена също представляваха една голяма неизвестна. Всички вече заспаха, само водачът седеше на една височинка и гледаше в далечината на северозапад.
Слънцето се скри зад планините. Нощната тъмнина се спусна над гората, покри планините, които се мержелееха далеч на хоризонта. Бивакът потъна в мрака, защото кампът не бе позволил да накладат огън.
Смуга седна на постелята, после се изправи внимателно. Прокрадна се безшумно до близкото дърво, седна до него и се облегна на дънера. От това място целият бивак беше пред очите му. Напрегнато се ослушваше дали някой не се промъква към постелята му.
Времето вървеше бавно… Най-сетне звездите изгряха на небето, а скоро след това и месецът се подаде над планините. Сребристо сияние бавно пропълзя между храсталаците.
Смуга наостри слух и напрегна взор. Някой се приближаваше към леглото му. Смуга тихо стана. С лявата си ръка хвана дръжката на револвера. С няколко скока се озова зад човека, надвесен над постелята.
— Какво търсиш? — попита той.
Индианецът се изправи и се обърна. Сега стояха лице срещу лице. Смуга се приближи още повече. Индианецът, наметнат с дълга дреха, беше мушнал дясната си ръка между гънките на височина на кръста. Смуга го опипа. Под грапавия плат усети пестника му, стискащ дръжката на нож.
— Какво искаш? — отново попита той.
— Ти изскочи зад гърба ми… — отговори кампът, като се мъчеше да овладее треперещия си глас. — Исках да ти кажа, че е време да тръгваме.
— Тогава да тръгваме, събуди всички!
Кампът се обърна и се отдалечи. Иззад дървото досами Смуга изскочи широкоплещеста фигура.
— Хитър и бдителен си, сеньор… — прошепна Матеу.
— Защо не спиш?
— Изобщо не съм спал. Когато се стъмни, реших да бдя при постелята ти. Подозирах, че тоя камп ще дойде тук. Имал е щастие, ако не беше го издебнал ти, щях да го намушкам с ножа.
— Голяма грешка щеше да направиш, Матеу — отговори Смуга. — Ако беше убил водача, положително вече нямаше да мога да хвана бегълците. Или може би се стремиш към това?
— Не говори така, сеньор, аз мислех само за живота ти!
— Сам мога да се предпазя при опасност. Тръгваме!
— Сим, сеньор…
Матеу се отдалечи и почна да подвиква на пирите, а Смуга намери торбата с мунициите, метна я през рамо и застана до водача в края на гората.
— Да тръгваме! — обади се кампът. — Наглеждай пирите и метиса, нощта е удобна за бягство…
— Добре, води ни!
Кампът и жена му, която го следваше като сянка, тръгнаха първи. Смуга почака малко да го настигнат носачите и метисът.
— Вървете съвсем близко зад мене — разпореди се той. — Матеу, ти ще вървиш последен. Ако някой се опита да бяга, стреляй!
— Сим, сеньор…
Естествено, Смуга знаеше, че Матеу не ще може да изпълни нареждането, тъй като нямаше патрони. Целта му беше да сплаши пирите, които подозрително се държаха настрана.
Месецът вече напълно се показа над планините. Небето искреше от звезди. Пръснатите нарядко полуизсъхнали дървета вземаха фантастични форми. Техните безлистни клони се протягаха към пътниците като пипала на полипи, от време на време с шиповете ги закачаха за дрехите, теглеха ги към себе си. За щастие нощта значително просветля…
Водачът току спираше и гледаше към върховете на планините, които се чернееха в далечината на фона на светлото небе. После отново забързваше, без да проговаря на никого. От време на време нощната тишина се раздираше от крясъка на хищна птица.
Само веднъж през нощта спряха да починат малко, след което продължиха да вървят чак докато месецът отново се скри зад планините. Призори над земята се спусна непрогледна тъмнина. Тогава кампът приседна на една височинка и каза:
— Да почакаме, ей сега ще се развидели…
— Добре, да починем, всички са уморени — отвърна Смуга.
Седнаха на земята. Сухата трева ги мамеше за сън, но никой не заспа. Пирите гледаха навъсено. Матеу също беше мрачен.
Тъмнината на нощта бързо се превръщаше в дрезгавина и не след дълго на хоризонта засия слънцето.
Матеу беше все така умислен. Дясната си ръка бе опрял върху дръжката на ножа, пъхнат в пояса. Смуга го наблюдаваше изпод вежди. Настъпващият ден щеше да донесе отговор на въпроса кой е враг и на кого може да се довери.
Смуга не подценяваше опасността. Беше сигурен, че пирите ще го предадат, щом се стигне до борба с бегълците. Вероятно такава роля беше определил Варгас на тримата си довереници. Кабрал и Жозе също имаха при себе си петима от хората на търговеца на роби. Можеше ли да разчита на Матеу и кампа?
Водачът стана и се огледа наоколо. След малко се обърна към спътниците си и каза:
— Да вървим!
— Не си ли се заблудил през нощта? — попита Смуга.
— Струва ми се, че не, ей сега ще намерим пътечката… Да вървим!
