Една от тях, водена от испанския авантюрист Педро де Алварадо, който преди това пръв започнал завладяването на областите югоизточно от Мексико, край река Мараньон се натъкнала на войнственото и жестоко племе живари — ловци на човешки глави. В димящите от омара девствени джунгли испанците гинели денем и нощем, поразявани от стрелите на скритите в гъсталака живари. Индианците отрязвали главите на убитите испанци и след това ги смалявали до размерите на два юмрука на възрастен мъж. Такова било първото сблъскване между белите и индианците живаро51.
Хитрият Тунаи със задоволство забеляза какво впечатление направи на белия човек споменаването на живарите. Насърчен от това, той продължи:
— Ако събираш различни индиански предмети, иди при живарите. При тях не жените, а мъжете предат и тъкат платове, правят дрехи, изработват сигнализационни барабани, копия с наконечник от човешка кост, сарбакани и бойни щитове. Жените пък правят от глина красиви гърнета, между чиито двойни дъна дрънкат магически камъчета, прогонващи злите духове. Всичко това можеш да получиш от тях срещу… добри пушки. С огнестрелно оръжие по-лесно може да се убие човек и да му се вземе главата…
— На драго сърце бих се възползувал от съвета ти, Тунаи, но времето ми е малко, а живарите живеят в трудно достъпни места и, изглежда, са твърде враждебно настроени към белите хора — отговори Смуга. — Дойдохме при тебе, защото твоят компадре Матеу ни увери, че можем да ти се доверим напълно. И затова те моля да ми дадеш една умалена човешка глава. Ако получим от теб това, което търся, в замяна ще ти подаря… модерна карабина.
Тунаи притвори очи вероятно за да не издаде радостта си. Наведе се към приближените си и шепнешком започна да се съветва с тях. Чак след доста време се обърна към Смуга и рече:
— Добре, ще ти дам една такава глава! Елате!
Смуга и Матеу тръгнаха подир вожда на яхуа към края на селцето. Пред една надземна къща до бавно тлеещо огнище, върху постлани листа, седеше индианец. В жарта бяха сложени две големи глинени гърнета, леко стесняващи се нагоре. В едно от тях къкреше гъста течност, в другото се подгряваше ситен пясък.
Като видя белия човек, индианецът сви вежди, но многозначителният поглед на Тунаи веднага го успокои. Седнаха край огнището. Смуга извади кесийка с тютюн. Известно време пушиха мълчаливо. От къкрещото гърне се вдигаше силна смрад. Скоро Смуга извади кърпичката си и попи потта по челото си. Погледна към Матеу. Смуглото лице на метиса беше посивяло; по челото му се стичаха едри капки пот. Смуга се приведе към вожда на яхуа и със снишен глас попита:
— Тунаи, какво вари тоя човек?
Лицето на вожда нито за миг не измени каменното си изражение. Той седеше изопнат като бронзова статуя. Само погледът му под полупритворените клепачи следеше пришълците.
— Този бял човек е приятел на компадре Матеу — гърлено каза той. — Търси смалени човешки глави, взети от враговете. Покажи му, за да може да разкаже за тебе на своите отвъд голямата вода…
Индианецът взе бамбукова пръчка, потопи я във вонещия врелец, внимателно го разбърка и я извади. Смуга притвори очи. На края на пръчката висеше кожа от човешка глава. По дългите черни коси се стичаше възгъста течност.
— Ти търсиш интересни неща при индианците. Понеже си приятел на Матеу, гледай и запомни — каза Тунаи. — Днес вече малко индианци могат да смаляват човешки глави. Първо от отрязаната глава се изваждат костите. После кожата се вари в отвара от отровни растения, за да не я нападат червеите и насекомите. Чак тогава може да се започне смаляването на главата. Това се прави, като се пълни кожата много пъти с нагорещен пясък. Изпичана по този начин, кожата се свива все повече, а сръчният човек с умели движения на пръстите й придава желаната форма.
Смуга погледна безмълвния индианец. Препарирането и смаляването на човешки глави вече спадаше към все по-рядко срещаните занаяти. Много войнствени племена биха изгинали до крак, други се бяха заврели в недостъпните джунгли. Смуга внимателно се вгледа в този майстор, който вдъхваше ужас. По пръстите на индианеца имаше многобройни следи от опарване с горещ пясък.
— Благодаря ти, Тунаи, за интересните обяснения — проговори Смуга.
— Искаше да получиш от мен една такава глава. Ела! — каза в отговор Тунаи.
Поведе го към своята къща. Влязоха в нея по полегат дънер. Тунаи тихо произнесе само една дума и жените и децата напуснаха къщата. Тунаи застана в средната част на къщата, където се намираше неговата постеля от рогозки. По гредите наоколо бяха окачени оръжия: сарбакани, лъкове, пики и щитове. Тунаи бавно вдигна ръка към тавана.
— Обещах ти, така че избирай! — тихо каза той.
На хоризонталната греда висяха в един ред няколко мумии на човешки глави. Дългите черни коси леко се поклащаха от вятъра. Чертите на мъртвите лица не бяха деформирани. Те просто бяха своеобразни миниатюри на глави на възрастни мъже. Устата, очите и вратният отвор на мумиите бяха зашити с палмово влакно, за да не може духът на убития да си отмъсти на победителя.
Като омагьосан Смуга гледаше една от главите. Тя се различаваше от другите по късите светли коси. Това беше главата на Джон Никсън. Ако не беше дългият кичур от тънки влакна, който висеше от зашитата уста, можеше да се помисли, че това е отражение на лицето на живия Никсън в умаляващо огледало.
— Избирай! — отново се чу тихият глас на Тунаи.
Смуга бавно се обърна към вожда на племето яхуа. До него стоеше Матеу, закрил лицето си с ръце. С дясната си ръка Смуга несъзнателно се хвана за дръжката на револвера. Но в същия миг се опомни.
Вождът на яхуа беше впил в него проницателния си поглед.
— Веднага се сетих защо си дошъл тук, бели човече — каза той след малко. — Не си искал духът на твоя приятел, заключен в главата му, да блуждае в една индианска къща. Разбирам те, приятелството задължава. Щом идваш при нас с компадре Матеу, можеше веднага да ми признаеш това. Не съм убил този бял човек. Подарявам ти главата му и си върви с мир…
VI
Диханието на смъртта
— Не се доверявай на този дивак, сеньор — прошепна Матеу, като се наведе към Смуга. — Още от пладне не виждам следи от бегълците.
— И на мен ми направи впечатление това — отговори Смуга. — Питах го защо се отклони от дирята, която ясно личеше дотогава. Каза, че се сещал накъде са хванали. Водел ни по преки пътеки. Така сме щели по-бързо да ги догоним.
— Ами ако ни вкара в капан?
Смуга не отговори веднага. Взираше се внимателно в неприветливата местност. Гората редееше. През дърветата прозираха голи пространства или така наречените пахонали. На изток и на запад върху фона на лазурното небе се очертаваха отделни планински вериги. След дълга пауза Смуга промълви:
— Няма как, трябва да се доверим на кампа52. В тая непроходима гора сами не ще намерим бегълците.
— Това е дива местност, сеньор!
— И все пак Варгас е прониквал в тая недостъпна пустош, за да лови роби индианци.
— Да, но той върлува само по покрайнините на Пахонал53, и то с дружина верни и добре въоръжени хора!
— Без съмнение ти имаш право, но Кабрал и Жозе не се страхуват да се крият в степите, населени от войнствени племена.
— Това е друго нещо, сеньор! Те знаят, че си дошъл да им отмъстиш. Те бягат от смъртта…
Смуга отново замълча. Замисли се какво да прави. Досега му вървеше. След като откупи от племето яхуа главата на Джон Никсън, той без спънки доведе експедицията до Икитос. По същото време оттам потегляше кораб за лагерите на каучукосъбирачите по Горна Укаяли54. Смуга веднага се възползува от тази твърде рядка за тия места възможност. Пътуването с индианска лодка би отнело много време и би изложило всички участници в експедицията на многобройни опасности. Плаването по Укаяли не беше леко. И независимо от големите разходи той настани групата на парахода. Благодарение на това за двадесет дни стигнаха в селището Ла Хуаира, разположено на десния бряг на Урубамба, там, където тя се слива с река Тамбо.
