— Сол също имаме — каза Смуга.
— Не зная дали вождът Тунаи45 ще има време да говори с вас.
— В селото ли е той?
— Да, но… Това не е ваша работа!
— Заведи ни при него, сами ще го попитаме!
— Дай тиви!
Смуга извади една торбичка и сипна малко сол в шепата на индианеца, а той им даде знак с ръка да го последват.
Като всички южноамерикански индианци, водачът им вървеше с бърза и къса, гъвкава крачка. Не след дълго се озовяха на просторна горска поляна. На края на поляната, под сянката на големи дървета, се намираха наколни жилища.
Двамата пришълци предизвикаха голямо вълнение сред жителите на селцето. Мъжете, които бяха насядали на пънове, прекъснаха приказките си. Те изпитателно оглеждаха белия човек и метиса. Дечурлигата с писъци се изпокриха под къщите, а и жените, изглежда, бяха готови да се разбягат. От една къща върху утъпканата земя скочи снажен индианец. Перуката му от рафия беше украсена с разноцветни пера от папагал, с изсушени птици и мишки. Високо на дясната си ръка носеше гривна от трева, в която бяха затъкнати три лъскави пера.
Като го видя, Матеу хвана Смуга за рамото и каза:
— Ето този е вождът Тунаи…
— Познава ли те? — попита Смуга.
— Да, виждал ме е…
— Тогава поздрави го, но помни: една непредпазлива дума, и ще те застрелям на място!
— Помня, сеньор — увери го Матеу.
Смуга внимателно наблюдаваше метиса. Увереното му изражение говореше красноречиво, че се чувствува в безопасност сред войнствените ловци на глави.
В това време Тунаи се приближи на няколко крачки и зачака.
— Бом диа, компадре!46 — поздрави го Матеу.
Тунаи го гледаше проницателно. На устните му заигра подигравателна усмивка, след това каза на испански:
— Буенос диас!47 Сами ли сте дошли тук?
— Буенос диас, Тунаи! — отговори Смуга. — Другарите ни чакат в лодка край реката. Искаме да поговорим с тебе. Докарахме подаръци.
— Не ми трябват повече роби — презрително отвърна Тунаи.
При тези думи Матеу се смути, защото по този начин вождът на яхуа потвърди вината му.
— Не става въпрос за нападение… този път — отговори Смуга. — Работата, която ме води при тебе, вожде, е такава, че можем изцяло да я уредим тук.
— Щом си дошъл с компадре Матеу, ще поговорим… по-късно — съгласи се Тунаи.
— По-късно, значи, кога? — попита Смуга.
— Утре, днес избираме нови воини.
— Можем ли да се разположим на бивак край селцето?
— Компадре Матеу може, значи, и вие. Добре сте дошли, щом идвате при нас като приятели.
След два часа пътниците разпънаха палатките на края на индианското селце. Уилсън наглеждаше индианците субео, докато приготвяха храната, а Смуга, придружен от Матеу, поднесе подаръци на Тунаи. Това бяха стоманен ловджийски нож с кожена кания, тютюн и няколко гердана от разноцветни стъклени мъниста. Тунаи прие даровете и в замяна даде на Смуга бамбуков сарбакан и колчан с къси стрели. Докато Смуга разглеждаше с интерес оригиналния колчан, Тунаи се засмя и го предупреди:
— Внимавай, стрелите са напоени с отровата курара!48
Индианците яхуа не проявяваха враждебност към пришълците, но въпреки това ги следяха със зорко, подозрително око. Смуга не се отделяше нито на крачка от Матеу. Намираха се сред врагове, с които Матеу поддържаше приятелски връзки. Само една негова дума можеше да обърне срещу тях няколко десетки жестоки воини. Смуга нареди на Уилсън и на индианците субео да не се отдалечават от бивака, а той и Матеу тръгнаха да разгледат селцето.
Повечето от мъжете се подготвяха за празненството, на което най-ловките момци щяха да бъдат „посветени“ във воинско звание. Това беше своего рода оригинален безкръвен турнир. Петнадесетина младежи на двойки последователно щяха да се борят върху един огромен дънер, поставен напреки над дълбок ров. Хвърлянето на противника от дънера означаваше победа. По този начин само най-силните и най-сръчните влизаха в редовете на воините. Матеу обясни на Смуга, че някога този безкръвен бой се е водил между кандидатите за вожд на племето и последният победител е ставал вожд.
Благодарение на предпразничната суетня Смуга можеше безпрепятствено да разгледа индианското селце. Той се възползува от случая и смело занаднича дори във вътрешността на къщите, които нямаха плътни стени и не криеха нищо от погледа на външния човек. Преди всичко вниманието привличаше грижливата подредба на домовете, които приличаха по-скоро на надземни веранди, построени върху палмови колове, устойчиви срещу разрушителната дейност на термитите. Къщите нямаха странични стени; само двустранните полегати покриви от листа пазеха обитателите им от дъжда. В тези надземни жилища се влизаше по наклонено дърво, единият край на което се опираше на земята, а другият — на пода на верандата. Навсякъде се срещаха опитомени маймуни и папагали, с които си играеха децата.
Жените и децата ходеха предимно голи. Но поради присъствието на бели хора в селцето възрастните жени си сложиха на шиите и на бедрата опашати покривала от рафия. Жените, както е обикновено при първобитните народи, вършеха цялата по-тежка работа. Те обработваха нивичките с маниока49, правеха съдове от глина, плетяха рогозки от палмови влакна и нижеха гердани от сушени семена на растения, носеха вода от реката, готвеха храна, а също кърмеха пеленачетата и им пощеха косите от въшки. Дечурлигата си играеха или ходеха на лов за големи мравки и личинки, които сред индианците яхуа се смятаха за голямо лакомство, Момчетата стреляха със сарбакани по мишени, помагаха на възрастните в риболова, а през свободното си време приклякаха около мъжете да слушат разговорите им.
Воините пазеха селцето си от нападенията на враждебни племена, организираха военни походи или ходеха на лов за дивеч. Те бяха много смели и нерядко, макар и въоръжени само с нож, дръзваха да нападат дори ягуар. Въпреки това обаче обикновено ловуваха, без да се излагат на опасност; просто издебваха животното и от прикритие стреляха по него. Имаха превъзходно зрение и слух и направо изключително обоняние, благодарение на което можеха да подушат животното от значително разстояние.
Смуга беше много наблюдателен. Скоро той забеляза очевидните следи от влиянието на африканските негри. В далечното минало те са били докарвани на големи групи в Америка, за да работят като роби в плантациите, от които често бягали в селвата и се съединявали с индианските племена, ненавиждащи белите хора. Вероятно и сред жителите на това селце някога е имало негри, защото у някои индианци от племето яхуа се забелязваха черти, типични за негърската раса. Те личаха особено у жените, които, за разлика от мъжете, не си покриваха главите с перуки от рафия. Косите на чистокръвните индианци бяха твърди и прави, с дебел черен косъм. А някои представители на племето имаха къдрави коси, широки носове и дебели, месести бърни. В тази част на Южна Америка негърските влияния бяха още по-очевидни в нравите и обичаите. Яхуа, както и витото, кокама и други индиански племена използуваха толкова типичните за Африка там-тами, за да си сигнализират от разстояние, а също музиката и танците им бяха изградени върху индиански и негърски мотиви.
Смуга старателно отбелязваше в паметта си тези изключително интересни факти, тъй като искаше при удобен случай да ги сподели с Томек Вилмовски и баща му. Когато наблюдаваше дечурлигата, той обърна внимание на няколко хлапака, които си бяха избрали за цел пъна на едно отсечено дърво и стреляха по него със сарбакани. Малчуганите с такова усилие вдигаха до устата си дългите бамбукови духалки, че чак се огъваха назад и запъваха лакти в корема си.
— Погледни, Матеу! — каза той развеселен. — Колко усилия влагат момчетата в тая игра на големи!
