Към пладне Матеу започна внимателно да се оглежда наоколо. След малко той се обърна към Смуга и каза:
— Вече сме близо! Съветвам ви да не посягате към оръжието, когато се покажат индианците. Те не обичат това, а от белите не се боят!
— Благодаря за съвета — отвърна Смуга. — Когато ги срещнем, не се отдалечавай нито на крачка от мене! Ще ми бъдеш нужен като преводач.
Матеу погледна изпод вежди. Думите на Смуга не направиха особено впечатление на индианците субео. Значи, Смуга не им беше казал за неговата измяна и за опита му да избяга! Това беше добър признак за него.
Индианците субео не проявиха уплаха, като чуха, че се приближават до селището на яхуа, които ги бяха нападнали. По примера на Смуга те само грижливо провериха затворите на пушките си и продължиха спокойно да гребат. Сега вече Смуга беше напълно уверен, че в трудни минути може да се опре на своите хора. Думите на Уилсън, че индианците субео са известни със своето самообладание и храброст, се потвърждаваха на всяка крачка.
Лодката, предпазливо тласкана от веслата, се плъзгаше тихо покрай брега. Сега никой не пееше и не говореше. Промъкваха се почти безшумно под клоните, които хвърляха сянка върху широка ивица вода. Изведнъж точно над главите им се разнесоха пронизителни крясъци. В първия момент пътешествениците помислиха, че след миг върху тях ще се изсипе град от стрели. Но атаката, която очакваха в напрежение, не започваше, а ужасяващите крясъци стихнаха. Тогава и двамата си отдъхнаха с облекчение.
— Проклетите кресливи маймуни! — избухна Уилсън.
— Ами да, цяло стадо беснее по дърветата над нас — каза Смуга, като гледаше нагоре. — Сега са доволни, че ни изкараха ума!
— Взех ги за войнственото племе яхуа — отговори Уилсън и високо се разсмя.
Смуга също се засмя.
Индианците и Матеу не споделяха веселостта на белите си спътници. Продължаваха да седят тихо и плахо се споглеждаха.
— Карайте! — весело извика Уилсън. — Няма нищо тревожно, за щастие това бяха само кресливи маймуни!
Хабоку го погледна укоризнено и рязко отговори:
— Не бързай да се радваш, сеньор. Ако ни нападнат индианците яхуа, ще им отвърнем с куршуми. Борбата никога не плаши субео. Но запомни, че воят на маймуните винаги предвещава някакво нещастие!
— Така е — подкрепи го Матеу. — Сигурно някой от нас ще загине. Маймуните безпогрешно усещат това!
— Пази се тогава — каза Смуга и погледна метиса в очите. — Обикновено злите прокоби се сбъдват за хора с нечиста съвест…
Матеу помръкна. В сърцето му започна да се прокрадва някакъв суеверен страх от Смуга. Може би този бял човек притежава свръхестествена сила? Как иначе би могъл да попадне по следите на кучето, което беше доказателство за вината му? Би ли могъл два пъти да надвие такъв юначага като него, без да си послужи с оръжие? Ако не беше Смуга, никой не би попречил на Матеу да избяга! Сега пък му предсказва смърт…
Индианците любопитно поглеждаха навъсения Матеу. Питаха се защо този необикновен бял човек казва, че маймуните предричат смърт именно на метиса. Да не би наистина да знае?… Индианците субео вярваха в магии, в тайнствени сили и зли горски духове. Тези неустрашими в боя воини се разтреперваха винаги при самата мисъл за магии, магьосници и отрови. Всяка смърт, предизвикана от каквато и да е болест, те приписваха на урочасване от лош, човек. За естествена смърт смятаха само загубата на живота в битка, в резултат на внезапна злополука или от старост. Щом този бял човек казва, че кресливите маймуни вещаят смъртта на Матеу, то сигурно така ще стане.
V
Ловците на глави
Беше рано следобед. Матеу все по-внимателно разглеждаше бреговете на реката. След малко каза полугласно:
— Селцето на яхуа е тук наблизо, познавам местността!
Зад един завой на реката пътешествениците видяха напреки над водата грамаден, окастрен ствол, който съединяваше единия бряг с другия. В двата края на този примитивен мост се виждаха утъпкани от хора пътеки. Те се губеха в крайбрежния гъсталак на джунглата.
— Карай към левия бряг! — каза Матеу, а като се обърна към Смуга, добави: — Тук е, сеньор!
Лодката се приближи до стръмния бряг. Индианецът, който седеше най-близо до носа, скочи на брега и изтегли предницата на лодката.
— Оттук вече е близо до селцето на яхуа, сега трябва да вървим пеш — осведоми ги Матеу.
— Добре, най-напред ще идем само ние двамата — отговори Смуга, като се оглеждаше наоколо.
Матеу кимна с глава. Смуга метна през рамо сака си и с пушката в ръка слезе на брега. Обърна се към останалите и каза:
— Уилсън, вие и индианците ще останете в лодката. Два револверни изстрела от моя или от ваша страна ще означават зов за помощ.
— Ще си отварям очите и ушите на четири, можете да бъдете спокоен — увери го Уилсън.
Смуга и Матеу се покатериха на брега, който на това място доста стръмно се спускаше към реката. Влязоха в джунглата. Смуга вървеше внимателно, защото криволичещата пътечка час по час се губеше в гъсталаците. Изведнъж зад един остър завой те се натъкнаха на самотен индианец. Вероятно отиваше на лов, защото държеше в ръце дълъг сарбакан, а на колана му беше привързан плетен колчан за стрели. Облечен беше в надиплена пола от рафия, която се спускаше от бедрата му почти до земята, а на главата си носеше голяма перука, която като пелерина падаше свободно по раменете и плещите му. Върху перуката от рафия, на самия връх на главата, беше прикрепен кръгъл, плоско изплетен венец, наподобяващ нимбите на светците по иконите.
Като видя непознатите хора, индианецът замръзна на място в една привидно пасивна поза, обаче опитният Смуга прекрасно знаеше, че това е пълна със съсредоточено внимание напрегнатост, която може изведнъж да се прояви в приятелско или враждебно действие. При такива случаи понякога дори някое незначително или несръчно движение от страна на пришълците може да има пагубни последици.
Смуга се усмихна дружелюбно и бавно тръгна към индианеца. Той обаче бързо отстъпи и вдигна ръцете си нагоре с обърнати към непознатите длани, сякаш се мъчеше да ги възпре или отблъсне от себе си.
— Стой, сеньор, стой! — бързо го предупреди Матеу. — Този жест означава: „Не се приближавай до мене!“
— Зная — спокойно отвърна Смуга. Спря се и бръкна в торбата, която висеше през рамото му. Извади от нея малко пакетче, подаде го на индианеца и каза: — Самики43 за тебе от приятели!
Индианецът отстъпи още крачка назад, без да свали ръцете си. Смуга извади от джоба си лулата, натъпка я с тютюн от пакетчето, което беше предназначено за индианеца, и запуши. Пусна клъбце дим, след това отново подаде тютюна на индианеца и каза:
— Самики!
Индианецът отпусна ръце, приближи се с дебнеща походка до Смуга и предпазливо взе тютюна. Без да сваля очи от чужденците, помириса подаръка, след туй извади от малката торба, която висеше на колчана, една тумбеста луличка. Напълни я с тютюн. Не прояви страх, когато Смуга му поднесе запалена клечка. Това показваше, че и друг път е срещал бели хора.
Индианецът и белият запухкаха дим от лулите си, застанали един срещу друг. Изведнъж индианецът прибра лулата си и попита на развален испански:
— Какво искате?
— Дошли сме при твоя вожд — отговори Смуга. — Носим подаръци.
— Имате ли тиви44? — поинтересува се индианецът.
