си страна под едно дърво, опрял гръб на него. Двете си окървавени ръце притискаше до гърдите си. Беше бял човек. Смуга приклекна до него.
— Ти ни преследваше, нали? — промълви раненият и отдавна небръснатото му лице се изкриви от болка.
Смуга знаеше испански. Помисли малко и отговори:
— Преследвам убийците на Джон Никсън. Ти вероятно си единият от тях?
— Аз не съм убил Никсън… Кабрал стреля по него, а сега… по мене.
— Ти си Жозе, така ли?
Раненият кимна с глава. Виждаше се, че за него вече няма спасение.
— Ще се опитам да спра кръвотечението — каза Смуга, разкъсвайки ризата на гърдите му.
— Остави… умирам…
— Защо Кабрал стреля срещу тебе? — попита Смуга.
С последно усилие на волята Жозе преодоля слабостта си.
— Убиха всички пири… — обясни той. — Исках да се върна. Предпочитах да попадна в ръцете ти, отколкото да загина от индианска стрела. Но Кабрал знаеше, че ти ще му платиш за Никсън… Нарече ме изменник и започна да стреля. Сам продължи…
Матеу и кампът, които бяха дотичали след Смуга, сега също се наведоха над умиращия. Чуха неговото признание. Жозе си пое по-дълбоко дъх и повдигна глава. Неволно погледна кампа. За един кратък миг очите му, вече замъглени от смъртта, се оживиха от гневен блясък.
— Тоя камп ни посъветва да се скрием тук от тебе… — извика той. — Проклет да е! Той ни вкара в капана!…
Главата му клюмна на гърдите. Свърши.
— Значи, подозренията ми са били основателни! — изръмжа Матеу. — Той е скроил всичко това. Погуби и тях, и нас! Той е в сговор с дивите кампи. Умри и ти, червенокож дяволе!
Той измъкна револвера от колана си. Смуга скочи и го удари през ръката, но въпреки това куршумът улучи водача. Кампът се свлече на земята. В същия миг Матеу глухо простена и безсилно се отпусна в ръцете на Смуга. Жената на кампа беше забила ножа в гърба му чак до дръжката. Ударът беше нанесен право в сърцето.
Смуга сложи метиса на земята.
— Всички са полудели в тая зловеща гора… — прошепна той.
Индианката приклекна до мъжа си. Още беше жив. Смуга извади бинт от чантата и й помогна да го превърже.
— Раната като че ли не е смъртоносна, извикай своите… — каза той на индианката. Взе пушката и тръгна по пътечката надолу по склона.
В гората отново стана тихо. Смуга сякаш забрави за индианците, които се спотайваха в гъсталака. Откри по пътечката ясните следи на последния беглец. Знаеше, че сега вече скоро ще го догони.
Известно време непрекъснато ускоряваше крачка, но накрая умората започна да го надвива. Много нощи не беше спал, защото нямаше доверие в спътниците си, а през последните десетина-петнадесет часа нито за миг не бе прекъсвал гонитбата.
Неочаквано зърна Кабрал на пътеката, на някакви двеста крачки пред себе си. Изглежда, и той беше изтощен. Ту побягваше, ту спираше да си поеме дъх. Час по час се озърташе назад.
Смуга реши да сложи край на това умопомрачително преследване. Можеше да стигне беглеца с куршум от карабината, но никога не би си позволил да стреля в гръб. Разбра, че при това положение карабината е излишен товар за него. Без да се колебае, той я хвърли в гората. После извади револвера от кобура, пъхна го под колана на панталоните и се освободи и от поясока с другия револвер. Поолекна му. Затича се след Кабрал. Скоро значително се приближи до него. Вече дори чуваше тежкото му, прекъслечно дишане.
Кабрал се огледа и видя Смуга съвсем близо зад себе си. В ръката му блесна оръжие. Екна изстрел. Не улучи! Стреля отново и пак не улучи. Обзет от ужас, той се втурна в гората между дърветата.
Смуга се спусна след него.
Кабрал, сякаш изведнъж силите му се възвърнаха, поувеличи разстоянието между себе си и преследвача, но скоро започна да го обзема двойно по-голяма отпадналост. През дърветата прозираше малка полянка. Олюлявайки се, той изтича на нея. Спъна се и падна. С усилие се изправи. Обърна се с лице към Смуга. Реши да го моли за пощада, но щом го видя да излиза на поляната, в сърцето му отново покълна надежда. Смуга нямаше пушка, нито пояс с револвери. Беше беззащитен. Огромното напрежение беше замътило погледа на безскрупулния Кабрал. Той не забеляза дръжката на револвера, която се подаваше над колана на Смуга. Събра силите си. Вдигна револвера, като се мъчеше да овладее треперенето на ръката си.
Впил поглед в очите на противника си, Смуга бавно се приближаваше към него.
Кабрал натисна спусъка.
Куршумът прелетя на милиметър от главата на Смуга. Той спря. Без да вади револвера си, каза:
— Хвърли оръжието! И без това няма да ме улучиш, трепери ти ръката.
Кабрал едва сега забеляза, че Смуга има оръжие. Пребледня като платно. За точния изстрел на Смуга беше слушал много в кръчмите на Манауш. Косите му се изправиха от страх пред неизбежната смърт. Със сподавен глас извика:
— Не ме убивай!
— Ще дойдеш с мен в Манауш! Заедно с Алвареш ще отговаряш за престъпленията си — каза Смуга. — Хвърли оръжието!
Револверът се изплъзна от ръката на Кабрал.
В този миг дълга тръстикова стрела изсвистя над главата на Смуга и се заби дълбоко в гърдите на Кабрал. Той залитна, коленичи, после с глух стон падна на земята.
Злокобна тишина се спусна около Смуга. Знаеше, че идва смъртта. Не се боеше от нея, защото чувството на страх винаги му беше чуждо. В този последен миг той помисли за приятелите си. Притвори очи… Видя сериозното лице на Томек, жена му, доблестния Новицки и другите… Усмихна им се.
Изведнъж той инстинктивно почувствува, че вече не е сам на поляната. Отвори очи. Лицата на приятелите му изчезнаха като пламък на угасена свещ, умилението отлетя безвъзвратно. Спокойно погледна полуголите воини, които го обграждаха в широк кръг. Лицата и телата им бяха покрити с фантастични рисунки. На главите си носеха корони, изплетени от палмови влакна. В ръце държаха дълги черни лъкове, върху тетивата на които бяха поставени перести стрели.
Всяка съпротива беше безнадеждна. Смуга имаше револвер и можеше да убие неколцина от нападателите, но това нямаше да промени положението му. Няколкото десетки кампи и без това щяха да спечелят битката. Освен това Смуга не изпитваше враждебност към червенокожите бойци. Разбираше, че тяхната омраза към белите хора е оправдана. А те виждаха в него само белия човек, който им беше причинил толкова злини.
В очакване на смъртоносния удар Смуга извади от джоба си лулата, сложи в нея щипка тютюн и я запали. Когато пусна във въздуха първото клъбце дим, индианците опънаха по-силно тетивата на лъковете. Десетки дълги стрели бяха насочени право в гърдите му.
VIII
Томек пристига в Бразилия
— Погледнете, скъпи капитане! Нашият Томек така се е вторачил в морската вода, като индийски факир в змията, която приспива — извика Сали, а като се обърна към мъжа си, добави шеговито: — Мили, не се навеждай толкова през парапета, че току-виж, си паднал във водата!
— Ами, аз винаги съм казвал, че от него ще стане добър моряк — каза капитан Новицки. — Вече почти три седмици плаваме, а той още не се е наситил на морето. Не му се сърди, синигерче, нека се нагледа. Толкова скъпо платихме за билетите до Южна Америка, така че остави го поне да си гледа морската вода, в която така се е влюбил!
Без да се обърне към жена си и приятеля, Томек отговори:
— За Сали всяка вода си е само вода, но чудя ви се на вас, капитане! Вгледайте се внимателно в океана и веднага ще престанете да ми се надсмивате.