Обхваната от този страх, тя не помисли какви могат да бъдат чувствата на Питър и доста рязко му каза:
— Питър, направи всичко необходимо за заминаването.
— Добре, щом искаш — отговори той така хладно, сякаш тя го бе помолила да й подаде паницата с орехи.
Те дори не си казаха „Съжалявам, че се разделяме“! Щом тя няма нищо против раздялата, той ще й покаже, че и нему му е все едно.
Но, разбира се, той държеше извънредно много на нея; и у него кипеше такъв гняв към възрастните, които винаги разваляха всичко, че щом влезе в дупката на своя дънер, той нарочно започна да диша бързо — около пет вдъхвания в секунда. Дишаше така, защото в Небивала земя казват, че с всяко твое вдишване умира един възрастен. И за отмъщение Питър ги избиваше колкото може по-бързо.
След като даде необходимите нареждания на червенокожите, той се завърна в къщи, където в негово отсъствие се бе разиграла една недостойна сцена. Обхванати от паника при мисълта да изгубят Уенди, изгубените момчета се бяха приближили заплашително към нея.
— Сега ще бъде по-лошо, отколкото преди да дойде тя — викаха те.
— Няма да я оставим да си отиде.
— Да я задържим като пленница.
— Да, да я оковем във вериги.
Уенди изпадна в крайно отчаяно положение, но нейният инстинкт й подсказа към кого да се обърне за помощ.
— Свирчо — извика тя, — помогни ми!
Не е ли странно това? Обръщаше се към Свирчо, най-глупавото от всички момчета.
Обаче Свирчо й отвърна благородно. В този миг той не прояви глупост и заговори с достойнство:
— Аз съм си просто Свирчо — каза той — и никой не ми обръща внимание. Но ще пролея кръвта на първия, който се опита да се държи към Уенди не като английски джентълмен.
Той измъкна своята кама и в този момент неговото благородство достигна връхната си точка. Останалите се отдръпнаха смутено назад. Тогава се завърна Питър и те веднага разбраха, че той няма да ги подкрепи: той никога не би задържал едно момиче в Небивала земя против волята му.
— Уенди — рече той, — като крачеше напред-назад, — поисках от червенокожите да те преведат през гората, понеже летенето много те уморява.
— Благодаря, Питър.
— После — продължи той с резкия, отсечен глас на човек, свикнал да му се подчиняват — Мен-че- Звънче ще те води през морето. Събуди я, Нибз.
Нибз трябваше да почука два пъти, преди да получи отговор, макар че от известно време Менче седеше в леглото си и подслушваше.
— Кой тропа? Как смееш да тропаш? Махай се! — извика тя.
— Трябва да станеш, Менче — отвърна Нибз, — за да водиш Уенди, която ще пътува.
Разбира се, Менче-Звънче бе възхитена, че Уенди си отива; но беше твърдо решена да откаже да я води и съобщи решението си с много нахален език. След това се престори, че пак е заспала.
— Казва, че не иска! — възкликна Нибз, ужасен от тази проява на непокорство. Тогава Питър със строго лице отиде до стаичката на младата фея.
— Менче — отсече той, — ако не станеш да се облечеш веднага, аз ще дръпна завесата и тогава всички ще те видим по нощница.
Тези думи я накараха да скочи на пода.
— Кой казва, че не искам да стана? — извика тя.
Междувременно момчетата бяха вперили отчаяни погледи в Уенди, която се бе приготвила за път с Джон и Майкъл. Сега те бяха посърнали не само защото щяха да я загубят, но и защото тя отиваше в някакво прекрасно място, където тях не ги канеха. Както винаги, новото ги примамваше.
Считайки, че унинието им се дължи на първата, по-благородна причина, Уенди почувствува как сърцето й се стопи от жал.
— Мили деца — каза тя, — ако всички вие искате да дойдете с мен, аз съм почти сигурна, че баща ми и майка ми ще ви осиновят.
Канейки всички, Уенди имаше пред вид главно Питър; но всяко момче мислеше само за себе си и те всички се разскачаха от радост.
— Но няма ли те да решат, че сме доста голяма дружина — попита Нибз, както бе подскочил във въздуха.
— О, не — възрази Уенди, пресмятайки бързо наум. Просто ще трябва да се сложат няколко легла в салона; пък всеки първи четвъртък на месеца ще ги закриваме с паравани.
— Питър, може ли да тръгнем и ние? — извикаха всички умолително. Те и не помисляха, че ако тръгнат, той може да не дойде с тях; но всъщност не ги бе много грижа дали ще дойде. Такива са децата — винаги готови да изоставят и най-близките си, когато се яви нещо ново и непознато, което ги привлича.
— Добре, тръгнете — отвърна Питър с горчива усмивка.
Всички се спуснаха да събират нещата си.
— А сега, Питър — каза Уенди, която мислеше, че е уредила всичко, — ще ти дам лекарството.
Тя много обичаше да им дава лекарство и несъмнено им го даваше прекалено често. Разбира се, лекарството беше само вода, която Уенди държеше в една кратунка, което придаваше на водата известни медицински качества. Сега обаче тя не даде на Питър да изпие капките, защото тъкмо когато ги отмери, забеляза израза на лицето му и сърцето й се сви.
— Приготви си багажа, Питър — извика тя разтреперана.
— Не — отговори той, като се преструваше на равнодушен, — аз няма да тръгна с тебе, Уенди.
— О, да, ще тръгнеш, Питър.
— Няма да тръгна.
За да докаже, че заминаването й ни най-малко не го вълнува, той подскачаше нагоре-надолу из стаята и свиреше весело на безсърдечната си свирка. Тя трябваше да тича подире му, макар че това беше доста унизително за нея.
— Ще намериш майка си — придумваше го тя.
Но дори Питър някога да е имал майка, той вече не чувствуваше нужда от нея. Много добре можеше да живее и без майка. Той бе мислил много за майките изобщо и виждаше само лошите им страни.
— Не, не! — каза той решително на Уенди. — Тя може би ще каже, че съм вече голям, а аз искам да си остана малко момче и да си играя.
— Но, Питър…
— Не!
И така, тя трябваше да каже на другите момчета:
— Питър няма да дойде.
Питър няма да дойде! Те го гледаха втренчено и безизразно, нарамили тояги, на които висяха бохчичките им. Първата им мисъл бе, че щом Питър не тръгва с тях, той вероятно е променил решението си да ги пусне да вървят с Уенди.
Но той бе твърде горд, за да постъпи така.
— Ако намерите майките си — каза той мрачно, — надявам се, че ще ги харесате.
Тази ужасно груба откровеност им направи силно впечатление и те се почувствуваха неловко; повечето от тях изглеждаха разколебани. Лицата им сякаш казваха: „Да не сглупим, ако тръгнем с Уенди.“
— Хайде — извика Питър, — без суетня, без циврене! Довиждане, Уенди! — Той весело протегна ръка, като че те трябваше вече да тръгват, защото той има да свърши някаква важна работа.
Тя трябваше да поеме ръката му, защото той с нищо не показваше, че би предпочел един напръстник.
— Няма да забравиш да си сменяш фланелките, нали, Питър? — каза Уенди, като се стремеше да продължи сбогуването. Тя особено държеше Питър редовно да се преоблича.
— Няма да забравя.
— И ще си вземаш лекарството?
