Така беззащитен го завари Хук. Той стоеше мълчалив при долния отвор на пъна и гледаше своя неприятел на другия край на стаята. Дали някакво чувство на състрадание не смути мрачната му гръд? Този човек не беше изцяло лош: обичал цветя (така са ми казвали) и хубава музика (свирел доста добре на клавесин); и нека признаем открито, иди-личната картина го развълнува дълбоко. Под влияние на зърното добро, което още съществуваше в него, той щеше, макар и неохотно, да се изкачи обратно през дупката на дънера, ако не беше едно нещо, което го вбеси.
Задържа го дръзкият вид, който Питър имаше, дори когато спеше. Отворената уста, отпуснатата ръка, сгънатото коляно, всички те, взети заедно, бяха такова олицетворение на дързост, каквото, нека се надяваме, няма никога да се мерне пред очи, тъй чувствителни към подобно оскърбление. Те превърнаха сърцето на Хук в камък. Ако неговата ярост избухнеше и го разкъсаше на сто къса, всички късове биха полетели към спящото момче.
Макар че единствената лампа осветяваше слабо леглото, Хук стоеше в тъмнина и при първата си безшумна стъпка напред той откри преграда — вратата пред долния край на дънера. Тя не затваряше отвора до горе и той гледаше над нея. Наведе се над вратата, за да намери пипнешком резето, но то се оказа много ниско. Хук не можа да го достигне и това го разяри. Тогава размътеният му ум реши, че изразът на лицето на Питър и позата му са станали още по-предизвикателни. Той заблъска вратата и дори се хвърли върху нея с цялата си тежест. Нима в края на краищата врагът му ще се изплъзне?
Но какво е това? Червеното петно в окото му бе зърнало кратунката на Питър, поставена на една полица, която можеше лесно да достигне. Той веднага се сети какво съдържа малката кратунка; сега спящото момче е в негова власт, реши той.
Понеже се страхуваше, че може да бъде заловен жив, Хук винаги носеше със себе си отрова, за да може да се самоубие, преди да го обесят. У него бяха попадали много пръстени, в които бе скрита смъртоносна отрова; той сам бе смесил тези отрови и ги бе варил, докато се получи една жълта течност, съвършено непозната на лекарите, която вероятно беше най-силната отрова на света.
Сега той капна пет капки от нея в кратунката на Питър. Ръката му се разтрепера, но по-скоро от радост, отколкото от срам. Докато отмерваше капките, той не погледна към Питър, но не защото се страхуваше, че може да му стане жал за момчето; просто се страхуваше, че може да разлее отровата. След това хвърли тържествуващ и злорад поглед на жертвата си, обърна се и с гърчене едва се измъкна през тесния отвор на дънера. Когато изскочи на земята, той приличаше на самия дух на злото, излизащ от дупката си. Нахлупи шапката си и небрежно я кил-на над ухото; после се загърна с плаща си, като вдигна единия му край, сякаш за да скрие лицето си от нощта, от която той бе най-черната част, и мърморейки странно на самия себе си, започна да се промъква между дърветата.
Питър продължаваше да спи. Светлината затрептя и угасна; стаята потъна в мрак; но той все още спеше. Трябва да е било не по-малко от десет часа (по часовника на крокодила), когато той внезапно се събуди и седна на леглото си; не знаеше какво го е събудило. Тогава чу, че някой тихо и предпазливо чука на вратата на неговото дърво.
Почукването бе тихо и предпазливо, но в пълната тишина то прозвуча зловещо. Питър намери пипнешком камата си и я сграбчи здраво в ръка. След това извика:
— Кой чука?
Дълго време нямаше никакъв отговор и после отново се почука.
— Кой си ти?
Никакъв отговор.
Питър се развълнува, но той обичаше вълненията. С два скока той стигна до своята врата. За разлика от вратата на Дребосъка, неговата врата закриваше отвора напълно, така че нито той, нито онзи, който беше отвън, не можеше да погледне над нея.
— Няма да отворя, ако не се обадиш — извика Питър.
Най-после посетителят заговори със сладък глас, подобен на звън на мъничка камбанка.
— Пусни ме да вляза, Питър.
Беше гласът на Менче-Звънче и той бързо дръпна резето. Тя влетя възбудено в стаята със зачервено лице и опръскана с кал рокля.
— Какво има?
— О, никога не можеш да отгатнеш — извика тя и му предложи да опита три пъти да познае какво се бе случило.
— Казвай бързо! — кресна той.
С едно граматически неправилно изречение, дълго като онези панделки, които фокусниците вадят от устата си, тя му каза, че пиратите са отвлекли Уен-ди и момчетата.
Сърцето му подскачаше нагоре-надолу, докато слушаше. Уенди вързана и отнесена на пиратския кораб! Тя, която обичаше всичко да бъде чисто и изрядно!
— Аз ще я спася! — извика той и скочи да грабне оръжията си. Но както скачаше, той се сети да направи нещо, което ще я зарадва: да изпие лекарството си.
Ръката-му сграбчи смъртоносната кратунка.
— Не! — изпищя Менче-Звънче, която бе чула какво си мърмори Хук, докато минаваше през гората: той радостно си шепнеше, че Питър моментално ще умре от отровата.
— Защо не?
— Защото вътре има отрова.
— Отрова? Че кой ще я сложи в кратунката?
— Хук.
— Не ставай глупава. Как може Хук да слезе тук?
Уви! Менче-Звънче не можеше да обясни това, защото дори тя не знаеше тайната на дънера на Дребосъка. Въпреки това думите на Хук не оставяха място за съмнение: в кратунката имаше отрова.
— Освен това — рече Питър, който напълно вярваше в собствените си думи, — аз не съм спал.
Той вдигна кратунката. Сега не беше време за думи, а за дела. Със светкавична бързина Менче-Звънче литна между кратунката и устните му и изпи отровата до дъно.
— Хей, Менче, как посмя да ми изпиеш лекарството?
Но тя не отговори; вече се олюляваше във въздуха.
— Какво става с тебе? — извика Питър, внезапно изплашен.
— Отровена съм, Питър — отвърна тя тихо — и сега ще умра.
— О, Менче, за да ме спасиш ли го изпи?
— Да.
— Но защо, Менче?
Крилцата й едва я носеха вече, но в отговор тя кацна на рамото му и го ухапа нежно по брадичката. След това пошепна на ухото му:
— Глупак!
После, залитайки, тя се прибра в своето жилище и легна на леглото.
Главата на Питър закри почти напълно отвора на стаичката й, когато, изпаднал в отчаяние, той коленичи пред нея. С всеки изминал миг светлината на Менче-Звънче ставаше по-слаба и той знаеше, че щом тя изгасне, феята ще бъде мъртва. Неговите сълзи толкова харесваха на Менче-Звънче, че тя протегна хубавата си ръка, за да падат те върху пръстите й.
Гласът й бе толкова слаб отначало, че той не можеше да разбере думите и. После започна да разбира. Тя казваше, че може да се спаси, ако децата вярват във феи.
Питър протегна ръце. Около тях нямаше деца, но беше нощ и той се обърна към всички деца, които сънуваха Небивала земя, и които следователно бяха по-близо до нея, отколкото си мислите — момчета и момичета по пижами и нощници и голи индианчета в кошници, окачени по дърветата.
— Вярвате ли във феи? — извика той.
Менче-Звънче седна в леглото си почти бодро, за да чуе каква ще бъде съдбата й. Стори й се, че чува отговори „да, да“, но не беше съвсем сигурна.
— Какво чуваш? — попита тя.
— Ако вярвате — викна им той, — пляскайте с ръце. Не оставяйте Менче-Звънче да умре.
Много деца пляскаха с ръце.
