случи.
11.
ПРИКАЗКАТА НА УЕНДИ
— Слушайте сега — каза Уенди, започвайки приказката. Майкъл се бе сгушил в краката й, а останалите седем момчета бяха вече в леглото. — Имало едно време един мъж …
— Бих предпочел да беше една жена — обади се Къдравия.
— Бих предпочел да беше един бял плъх — каза Нибз.
— Тихо — смъмри ги майка им. — Имало също и една жена и…
— О, мамо — извика първият близнак, — значи имало и една жена, нали? Тя не е умряла, нали?
— О, не.
— Страшно се радвам, че не е умряла — рече Свирчо. — Ти радваш ли се, Джон.
— Разбира се, че се радвам.
— А ти радваш ли се, Нибз?
— Доста.
— А вие радвате ли се, близнаци?
— Ами че радваме се.
— О, боже — въздъхна Уенди.
— Хей, вие там, не шумете — извика Питър, решил че тя трябва да има възможност да разправи приказката си, колкото и отвратителна да беше тази приказка по негово мнение.
— Името на мъжа — продължи Уенди — било мистър Дарлинг, а нейното име било мисис Дарлинг.
— Аз ги познавах — рече Джон, за да ядоса другите.
— Струва ми се, че и аз ги познавах — обади се Майкъл с доста неуверен глас.
— Те били женени, знаете ли — обясни Уенди — и какво мислите, че имали?
— Бели плъхове — извика Нибз вдъхновено.
— Не.
— Страшно мъчно е да се отгатне — рече Свирчо, който знаеше приказката наизуст.
— Тихо, Свирчо. Те имали трима потомци.
— Какво е потомци?
— Ами ти си един потомък, близначе.
— Чуваш ли, Джон? Аз съм потомък.
— Потомците са просто деца — каза Джон.
— Боже, боже — въздишаше Уенди. — И така тези три деца имали бавачка, която се наричала Нана. Но мистър Дарлинг й се разсърдил и я завързал с верига на двора. И тогава трите деца отлетели.
— Страшно хубава приказка — каза Нибз.
— Те отлетели в Небивала земя, където живеят загубените деца.
— Тъкмо това си мислех — намеси се възбудено Къдравия. — Не знам как, но просто си мислех, че там са отлетели.
— О, Уенди — извика Свирчо, — Свирчо ли се казвало едно от загубените деца?
— Да, така се казвало.
— И аз съм в приказката! Ура, и аз съм в приказката, Нибз.
— Тихо! Сега искам да си помислите за чувствата на нещастните родители, чиито деца отлетели.
— О-о-о! — изстенаха те, макар че в действителност не мислеха ни най-малко за чувствата на нещастните родители.
— Помислете си за празните легла!
— О-о-о!
— Ужасно тъжно нещо — каза весело първият близнак.
— Не мога да си представя как може да има щастлив край — обади се и вторият близнак. — А ти можеш ли, Нибз?
— Ужасно съм разтревожен.
— Ако знаехте колко голяма е майчината любов — каза им Уенди с тържествен тон, — вие не бихте са страхували. — Сега тя бе дошла до онази част на приказката, която Питър мразеше най-много.
— Харесва ми майчината любов — каза Свирчо, като удари Нибз с една възглавница.
— Ами и на мен ми харесва — обади се Нибз, като му отвърна със същото.
— Виждате ли — каза Уенди самодоволно — нашата героиня знаела, че майката винаги ще държи прозореца отворен, за да могат децата да влязат в стаята, когато долетят обратно. И така те останали в Небивала земя цели години и прекарали много весело.
— Върнали ли се най-после в къщи?
— Нека сега надзърнем в бъдещето — поде Уенди, като напрегна сили да разкаже щастливия край на приказката. Всички се извъртяха в леглото, така че най-лесно да надзърнат в бъдещето. — Минали години. А коя е тази елегантна жена на неопределена възраст, която слиза от влака на лондонската гара?
— О, Уенди, коя е тя? — извика Нибз така възбуден, като че ли наистина не знаеше коя е.
— Да не би да е… О, да… Това е красивата Уенди!
— О!
— А кои са двамата благородни представителни господа, сега вече станали цели мъже. Може ли да са Джон и Майкъл? Да, те са.
— О!
— „Вижте, мили братя — казва Уенди, като посочва нагоре, — ето прозорецът е още отворен. О, сега сме възнаградени за нашата възвишена вяра в майчината любов.“ — И те хвръкват към мама и татко. Перото не може да опише щастливата сцена и ние хвърляме було върху нея.
Това беше приказката, която толкова харесваше на момчетата, колкото и на самата хубава разказвачка. Всичко е както трябва да бъде. Така офейкват децата, най-безсърдечните същества на света, макар да са толкова мили, и егоистично се забавляват; а после, когато се нуждаят от особени грижи, благородно се връщат в къщи, уверени, че родителите им ще ги прегърнат, вместо да ги на-плескат.
Тъй голяма бе тяхната вяра в майчината любов, че смятаха, че могат да си позволят да бъдат коравосърдечни още известно време.
Но между тях имаше един, който бе на особено мнение по въпроса; и когато Уенди свърши приказката си, той изстена глухо.
— Какво има, Питър? — извика тя и изтича при него, мислейки, че нещо го боли. — Къде те боли, Питър?
— Никъде. Това е друг вид болка — отвърна мрачно Питър.
— Какъв вид?
— Уенди, ти невярно описваш майките.
Вълнението му така ги разтревожи, че всички се събраха изплашени около него. Съвсем откровено той им каза това, което дотогава бе скривал от тях.
— Много отдавна — започна той, — аз мислех като вас, че майка ми ще държи прозореца винаги отворен. Затова живях далеч от къщи в течение на много, много луни и после се върнах. Но прозорецът беше затворен, майка ми ме беше забравила напълно и едно друго малко момче спеше в легло-то ми.
Не съм сигурен дали това е вярно, но Питър смяташе, че е вярно; това ги уплаши.
— Сигурен ли си, че майките са такива?
— Да.
Значи това е истината за майките. Такива били те!
И все пак най-добре е човек да внимава; никой не разбира по-бързо от едно дете кога трябва да отстъпи.
— Уенди, хайде да си вървим в къщи — извикаха Джон и Майкъл заедно.
— Да — каза тя, като ги дръпна към себе си.
— Но не тази вечер, нали? — попитаха смаяните момчета.
— Веднага — отвърна Уенди решително, тъй като през главата й мина ужасната мисъл: „Може би мама вече не носи траур“.
