Питър. Кикотеха се по момчешки: ще си легнат късно, но това ще бъде по вина на мама Уенди.
Когато техните гласове заглъхнаха, студена тишина се спусна над лагуната. След малко се чу слаб вик:
— Помощ, помощ!
Две малки фигурки се блъскаха о скалата: момичето бе припаднало и лежеше отпуснато на ръката на момчето. С последни усилия Питър я измъкна на скалата и сам легна до нея. И докато изгубваше съзнание, той забеляза, че водата се покачва. Знаеше, че скоро и двамата ще се удавят, но не можеше да направи нищо.
Както лежаха един до друг, една сирена хвана Уенди за краката и почна леко да я тегли към водата. Усещайки, че тя се плъзга надолу, Питър се събуди внезапно и едва има време да я издърпа нагоре. Сега той трябваше да й каже истината.
— Ние сме на скалата, Уенди, но тя става все по-малка. Скоро водата ще я покрие.
Но тя не можеше да разбере в какво отчаяно положение се намират.
— Трябва да тръгваме — каза тя почти весело.
— Да — отговори той с отпаднал глас.
— Ще плуваме или ще летим, Питър?
— Мислиш ли, че ще можеш да плуваш или летиш чак до острова, без да ти помагам?
Тя трябваше да признае, че е крайно изморена.
Той изстена.
— Какво има? — запита тя, внезапно разтревожена.
— Не мога да ти помогна, Уенди. Хук ме рани. Не мога нито да плувам, нито да летя.
— Искаш да кажеш, че и двамата ще се удавим?
— Погледни как водата се изкачва.
Те закриха очите си с ръце, за да не виждат прииждащата вода. Мислеха си, че краят им е близък и неизбежен. Но както седяха, нещо леко като целувка ги докосна, сякаш казваше плахо: „Мога ли да ви бъда полезен?“ Оказа се, че това е опашката на хвърчилото, което Майкъл бе направил преди няколко дена. То се бе изтръгнало от ръцете му и сега вятърът го носеше над лагуната.
— Хвърчилото на Майкъл — измърмори Питър, без да прояви особен интерес към него. Но в следния миг той бързо хвана опашката му и започна да тегли хвърчилото към себе си.
— То вдигна Майкъл от земята — извика Питър, — сигурно ще може да носи и тебе!
— И двама ни!
— Не може да вдигне двама души. Майкъл и Къдравия опитваха.
— Тогава да теглим жребий — каза храбро Уенди.
— Никога! Ти си дама.
Той я беше вече завързал за опашката на хвърчилото, но тя се вкопчи в него — отказваше да го изостави. Тогава Питър извика „довиждане Уенди“ и я бутна от скалата. Тя се понесе във въздуха и за няколко минути изчезна от погледа му. Питър остана сам в лагуната.
Сега скалата бе съвсем малка; скоро щеше да бъде заляна цяла. Бледи лъчи тихо осветиха водите и след малко най-нежните и най-тъжни звуци на света огласиха лагуната — сирените приветствуваха луната.
Питър не беше съвсем като другите момчета, но Най-после и той се уплаши. Тръпка премина през тялото му, както лек трепет минава по морската повърхност; но в морето след първата тръпка идва втора и трета, докато станат стотици, а Питър усети само една. В следния миг той вече стоеше изправен на скалата, лицето му озарено от свойствената му дръзка усмивка. В гърдите му биеше барабан, който казваше: „Да умреш ще бъде страшно голямо приключение.“
9.
ПТИЦАТА НИВГА
Последните звуци, които Питър чу, преди да остане съвсем сам, бяха гласовете на сирените; те се прибираха една по една в спалните си на дъното на морето. Той беше твърде далеч, за да чуе как се затварят вратите им, но на всяка врата в кораловите пещери, където те живеят, има по една мъничка камбанка, която звъни при отваряне и затваряне, както в най-хубавите къщи на континента, и той чу тези камбанки.
Водата се изкачваше постепенно и непрекъснато и най-после започна да се плиска в краката му. За да мине времето, докато вълните го погълнат, Питър започна да наблюдава единственото нещо, което се движеше в лагуната. Помисли, че това е парче хартия, която плува, може би част от хвърчилото, питаше се, без това особено да го интересува, за колко ли време хартията ще стигне до брега.
След малко той забеляза нещо странно: хартията несъмнено плуваше по лагуната с някаква определена цел, защото тя се бореше с прилива и понякога успяваше да го надвие. И когато тя най-после спечели борбата, Питър, който винаги съчувствуваше на по-слабата страна, не можа да не изръкопляска — толкова храбър беше този къс хартия.
Но в Действителност това не беше хартия, а птицата нивга, която плуваше с гнездото си и правеше отчаяни усилия да стигне до Питър. Размахвайки криле по начин, който тя научи откакто гнездото й падна във водата, тя можеше донякъде да управлява странната си лодка. Когато Питър я разпозна, тя бе вече напълно изтощена. Дошла бе да го спаси, като му даде гнездото си, макар че яйцата й бяха в него. Аз доста се чудя на тази птица, защото макар че Питър обикновено се държеше мило с нея, понякога я бе измъчвал. Мога само да предположа, че и тя, подобно на мисис Дарлинг и другите, се бе разнежила, защото Питър още имаше млечни зъби.
Тя изкрещя, за да му каже за какво е дошла, докато той я питаше какво прави тук. Но нито той разбираше нейния език, нито тя неговия. Във фантастичните приказки хората свободно разговарят с птици и в момента на мене ми, се ще да кажа, че и тази приказка е такава и че Питър е отговорил разумно на птицата нивга; но най-добре е да се каже истината и затова ще ви разправя само това, което действително се случи. Всъщност те не само не можеха да се разберат един-друг, но и забравиха изискванията на учтивостта.
— Искам… да… влезеш… в гнездото — викаше птицата, като произнасяше бавно и ясно всяка дума — и… да се оставиш… на течението… да… те… откара… към брега… но… аз… съм… ужасно… уморена… за да… го… докарам… по-близо… и затова… ти… трябва… да доплуваш… до него.
— Защо крякаш? — отговори Питър. — Защо не оставиш гнездото си да плува, накъдето го духа вятърът.
— Искам… да… влезеш… — почна птицата отново и изкара цялото изречение до края.
Тогава и Питър се опита да говори бавно и ясно.
— Защо… крякаш… Какво… искаш… да… кажеш? — и тем подобни.
Птицата нивга се разсърди; тези птици са много сприхави.
— Защо не правиш каквото ти казвам, глупава сойко? — изпищя тя.
Питър се досети, че тя го нарича с обидни имена и наслуки й отговори разгорещено:
— Ти си такава!
Много странно, но и двамата едновременно креснаха рязко:
— Млъкни!
— Млъкни!
Въпреки всичко птицата беше решена да го спаси, ако може, и с едно последно, мощно усилие тя тласна гнездото към скалата. След това хвръкна нагоре, изоставяйки яйцата си, за да обясни нагледно какво е искала да каже.
Тогава най-после Питър разбра, улови гнездото и размаха ръце в знак на благодарност към птицата, която плясваше с криле над главата му. Но тя се въртеше над него не за да приеме благодарността му, нито за да гледа как ще влезе в гнездото, а за да види какво ще направи с яйцата й.
В гнездото имаше две големи бели яйца! Питър ги взе и започна да разсъждава. Птицата закри очите си с криле, за да не види трагичния им край; но не можеше да не надзърта през перата на крилете си.
Не си спомням дали ви казах, че на скалата имаше един кол, забит преди много-много години от някакви пирати, за да отбележат къде са закопали съкровището си. Момчетата бяха открили лъскавите пари и
