— Триста дяволи! Чувам те.
В този критичен момент лицето на Хук не пребледня, но Смий и Старки изплашено се вкопчиха един в друг.
— Кой си ти, чужденецо, говори! — попита Хук.
— Аз съм Джеймз Хук — отговори гласът, — капитан на „Джоли Роджър“.
— Не си Джеймз Хук, не си! — кресна Хук с дрезгав глас.
— Дявол ще те вземе! — отвърна дръзко гласът. — Повтори го още веднъж и ще забия котвата в тебе.
Хук се опита да го предразположи, като му заговори по-любезно:
— Ако си Хук — започна той почти смирено, — хайде, кажи ми, кой съм аз тогава.
— Треска — отвърна гласът, — просто една риба треска.
— Треска! — смутено повтори като ехо Хук. И тогава, едва тогава духът на този горд пират бе сломен. Той видя как неговите хора се отдръпват от него.
— Нима през всичкото това време ни е командувала една риба — мърмореха те. — Това е обидно за нашата гордост.
Собствените му кучета го хапеха; но макар в момента да представляваше такава жалка фигура, той почти не им обърна внимание. При това страшно обвинение той се нуждаеше не от тяхната вяра в него, а от собствената си вяра в себе си. Усещаше как сигурността му, че той наистина е Джеймс Хук го напуща. „Не ме оставяй“ — пошепна той дрезгаво към самочувствието си.
Както при всички велики пирати, неговият мрачен нрав съдържаше и една капчица женска интуиция и той понякога имаше щастливи хрумвания. Внезапно му мина през ума да опита с играта на отгатване.
— Хук — извика той, — имаш ли и друг глас?
Питър никога не можеше да се откаже от интересна игра и весело отговори с истинския си глас:
— Имам.
— А друго име?
— Тъй вярно, имам.
— Да е име на зеленчук?
— Не.
— На минерал?
— Не.
— Име на животно?
— Не.
— На мъж?
— Не! — прозвуча презрително отговорът.
— На момче.
— Да.
— Обикновено момче?
— Не.
— Странно момче?
За огорчение на Уенди отговорът, който този път прокънтя, бе:
— Да.
— В Англия ли си?
— Не.
— Тук ли си?
— Да.
Хук беше в пълно недоумение.
— Задайте му вие някои въпроси — каза той на другите двама, като бършеше изпотеното си чело.
Смий се замисли.
— Нищо не мога да измисля — призна той със съжаление.
— Не можете да отгатнете, не можете да отгатнете — ликуваше Питър. — Признавате ли се за победени?
Изпълнен с гордост, той се увлече много в играта и у злодеите се пробуди надежда, че сам ще се издаде.
— Да, да — отговориха те нетърпеливо.
— Тогава ще ви кажа — извика той. — Аз съм Питър Пан!
— Пан!
В миг Хук възвърна самообладанието си; Смий и Старки бяха отново негови верни кучета.
— Сега ни падна в ръцете! — изрева Хук. — Скачай във водата, Смий, а ти Старки, пази лодката. Хванете го, жив или мъртъв.
Още не изрекъл последната дума, той скочи във водата и същевременно се чу веселият глас на Питър:
— Готови ли сте, момчета?
— Тъй вярно — обадиха се гласове от различни места на лагуната.
— Тогава почвайте да налагате пиратите!
Схватката беше кратка и ожесточена. Пръв проля кръв Джон — той се изкачи на лодката и отблъсна Старки. Започна жестока борба и момчето успя да изтръгне камата от ръката на пирата, който се сгърчи и падна във водата. Джон скочи след него и лодката се понесе из лагуната.
Тук-там някоя глава се показваше от водата, блесваше стомана и после се чуваше писък или задавен вик. В бъркотията някои удряха по своите. Тирбушонът на Смий засегна Свирчо в четвъртото ребро, но на свой ред пиратът бе промушен от Къдравия. Малко по-далече от скалата Старки бе притиснал здравата Дребосъка и близнаците.
А къде беше Питър през всичкото това време? Той търсеше по-едър дивеч.
Другите бяха все храбри момчета и не можем да ги упрекваме, че отстъпваха пред пиратския капитан. Желязната му кука правеше смъртоносни кръгове във водата около него, от които те бягаха като изплашени риби.
Но имаше едно момче, което не се плашеше от страшния пират и бе готово да влезе в тия кръгове.
Странно, но те не се срещнаха във водата. Хук се изкачи на скалата да си поеме дъх, и в същия миг Питър почна също да се изкачва по нея от другата страна. Скалата беше плъзгава и те трябваше по-скоро да пълзят, отколкото да се катерят. Нито единият, нито другият знаеше, че противникът му се приближава. Всеки от тях търсеше издадени камъни, за които да се залови, и изведнъж ръцете им се срещнаха. Изненадани, те вдигнаха глави: лицата им почти се допираха; така се срещнаха.
Мнозина измежду най-големите герои признават, че в момента преди да се впуснат в бой, те са чувствували как сърцето им се свива от страх. Ако Питър изпитваше подобно чувство, аз бих го казал. Най- после срещу него бе единственият човек, от когото се бе боял Морския Готвач. Но Питър не изпитваше никакъв страх; той ликуваше и от радост скърцаше с красивите си зъби. Със светкавична бързина той грабна един нож от колана на Хук и тъкмо да го забие в гърдите на пирата, забеляза, че стои по-високо от противника си. Това нямаше да бъде честен бой. Затова протегна ръка на Хук да му помогне да се изкачи по-високо от скалата.
И тогава именно пиратът го ухапа. Питър бе зашеметен не толкова от болката, колкото от нечестната постъпка. Ухапването го направи съвършено безпомощен; ужасен, той бе втренчил поглед в противника си. Всяко дете остава поразено, когато за първи път постъпят нечестно към него.
На два пъти желязната му кука се заби в Питър.
Няколко минути по-късно момчетата видяха Хук да плува с бясна скорост към кораба. Сега на отвратителното му лице не бе изписано никакво въодушевление; то бе побеляло от страх, защото крокодилът упорито го преследваше. При обикновени обстоятелства момчетата биха плували отстрани и биха ги насърчавали с викове, но сега те бяха разтревожени, защото бяха загубили Питър и Уенди, Обикаляха из лагуната да ги търсят и ги викаха по име. Намериха лодката и тръгнаха за дома, като през всичкото време викаха „Питър, Уенди“, но в отговор чуваха само смеха на сирените. „Сигурно плуват обратно към острова или пък летят“ заключиха момчетата. Не бяха много обезпокоени, защото имаха пълна вяра в
