Питър намери, че това е отлична идея и веднага започна да твърди, че е негова. Къщичката беше твърде хубава и несъмнено Уенди се чувствуваше много уютно в нея, макар че те, разбира се, не можеха да я виждат. Питър крачеше наго-ре-надолу и даваше заповеди за последните подробности. Нищо не убягваше от орловия му поглед. В момента, когато къщичката изглеждаше напълно завършена, той извика:
— Няма чукало на вратата!
Всички момчета бяха много засрамени, но Свирчо откъсна подметката от обувката си и от нея стана отлично чукало.
„Сега е напълно завършена“ — казаха си те.
Оказа се, че грешат:
— Няма комин! — каза Питър. — Трябва да имаме комин.
— Безспорно къщата се нуждае от комин — добави Джон с важен вид.
Тогава на Питър му хрумна една блестяща мисъл. Той грабна цилиндъра от главата на Джон, изби дъното му и постави шапката на покрива. Малката къщичка бе тъй доволна с чудесния комин, че от шапката, сякаш в знак на благодарност, веднага започна да излиза дим.
Къщичката вече беше наистина завършена. Нямаше какво друго да се прави, освен да се почука на вратата.
— Сега всички си оправете дрехите. Първите впечатления са ужасно важни — предупреди ги Питър.
Той много се радваше, че никой не запита какво значи първи впечатления. Не запитаха, защото всички бяха заети да си оправят дрехите.
Питър почука почтително. Сега гората беше така притихнала като момчетата; не се чуваше звук освен от Менче-Звънче, която ги наблюдаваше от един клон и открито им се подиграваше.
Момчетата се питаха дали някой ще отвори вратата. И ако я отвори някоя дама, как ще изглежда тя?
Вратата се отвори и излезе една дама. Беше Уенди. Те в миг свалиха шапките си. Тя изглеждаше много изненадана; и те се бяха надявали, че тя ще изглежда точно така.
— Къде се намирам? — попита тя.
Разбира се, Дребосъка първи се обади.
— Лейди Уенди — каза той бързо, — за вас построихме тази къщичка.
— О, кажете, че ви харесва — извика Нибз.
— Чудесна, сладка къщичка — рече Уенди и точно тези думи те бяха очаквали да чуят от нея.
— А ние сме децата — изкрещяха двамата близнаци.
Те всички паднаха на колене и протягайки ръце, извикаха:
— О, лейди Уенди, стани наша майка.
— Да стана ваша майка ли? — възкликна Уенди със светнало лице. — Разбира се, това е прекрасно и очарователно, но както виждате, аз съм малко момиченце и нямам никаква опитност.
— Това няма значение — каза Питър, като че ли той беше единственият от присъствуващите, който знае всичко по въпроса, макар че в действителност знаеше най-малко от всички. — Ние просто имаме нужда от една мила майчинска личност.
— О, боже! — възкликна Уенди. — Виждате ли, аз мисля, че съм точна такава личност!
— Точно така, точно така — извикаха всички, — веднага разбрахме това.
— Много добре — каза тя. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Влезте веднага вътре, палави деца. Сигурна съм, че краката ви са мокри. И преди да ви сложа в леглата, тъкмо ще имам време да свърша приказката за Пепеляшка.
Те влязоха вътре; не знам как се намери място за всички, но в Небивала земя човек може да се смести съвсем на тясно. И това беше първата от многото весели вечери, които те прекараха с Уенди. След малко тя ги зави в голямото легло в тяхната подземна къща. Самата тя спа тази нощ в малката къщичка, а Питър стоеше на стража отвън с извадена сабя, тъй като можеше да се чуе как пиратите пируват някъде далеч и вълците обикалят и търсят плячка. В мрака къщичката изглеждаше толкова уютно и безопасно място: ярка светлина минаваше през щорите, коминът пушеше прекрасно и Питър стоеше на пост.
След известно време той заспа и някои феи, които не се държаха здраво на краката си, понеже се завръщаха в къщи от пиянско пиршество, се изкачваха по Питър. На всяко друго момче, което би препречило пътя им, те биха направили голямо зло, а Питър само го щипваха по носа и продължаваха пътя си.
7.
ПОДЗЕМНОТО ЖИЛИЩЕ
Едно от първите неща, които Питър извърши на следния ден, беше да премери Уенди, Джон и Майкъл за кухите дънери. Както си спомняте, Хук се смееше на момчетата, загдето мислят, че им е нужен по един дънер на всяко; но това беше чисто невежество от негова страна, защото ако една дупка не ти е по мярка, много мъчно е да се изкачваш и слизаш, а нямаше и две момчета със същите размери. Когато дупката на дънера ти е по мярка, просто си изпускаш дъха, ако си на върха и тогава слизаш надолу с необходимата скорост; а когато се изкачваш, ту си поемаш дъх, ту го изпускаш и така се провираш нагоре. Разбира се, когато си усвоил тези начини, можеш да се качваш и слизаш, без да мислиш какво вършиш и тогава движението нагоре и надолу става извънредно грациозно.
Но трябва тялото ти да подхожда за дупката. Затова именно Питър те измерва така внимателно, като че ли ще ти шие костюм; единствената разлика е, че дрехите се правят по твоите мерки, докато в този случай ти трябва да станеш подходящ за дупката на дънера. Обикновено става твърде лесно, както ако носиш прекалено много или прекалено малко дрехи; но ако си издут на неудобни места или ако единственото дърво наблизо има особена форма, Питър ти прави нещо, след което ставаш подходящ за дупката на дънера. Но след това трябва да полагаш старание да останеш подходящ и това, както с удоволствие Уенди по-късно откри, поддържаше цялото семейство в отлично състояние.
Още при първия опит Уенди и Майкъл се оказаха точно по мярка за дупките на своите пънове, но Джон трябваше да бъде изменен малко.
След като се упражняваха няколко дни, те бяха в състояние да се изкачват и спущат весело като кофа в кладенец. И колко обикнаха те подземното си жилище; особено Уенди. То се състоеше от една обширна стая — всички къщи би трябвало да бъдат такива — с под, в който човек би могъл да копае, ако желае да лови риба; на този под растяха дебели гъби с очарователен цвят, който те използуваха като табуретки. Едно нивга-дърво се опитваше да израсте в средата на стаята, но всяка сутрин момчетата го отрязваха с трион наравно с пода. Когато дойдеше време за следобедна закуска, то винаги ставаше около две стъпки високо и тогава те поставяха отгоре му една врата и така им служеше за маса. Щом разтребеха масата, пак прерязваха ствола му и по този начин имаха повече място за игра. Имаше и едно огромно огнище, което се намираше на всяко място, където решаха да запалят огън; над това огнище Уенди опъваше върви, направени от растителни влакна, на които окачваше прането. Денем облягаха леглото до стената и когато към шест и половина го спущаха, то изпълваше половината стая. Всички момчета, с изключение на Майкъл, спяха на него, наредени като сардини в кутия. Беше строго забранено да се обръщаш в леглото, преди да се даде сигнал; и тогава всички се обръщаха едновременно. Майкъл също би трябвало да спи на общото легло, но Уенди искаше да се грижи за бебе и понеже той беше най-малкият — пък нали знаете какви са жените — с една дума, той спеше в една голяма кошница, окачена на корените на дърветата.
Всичко беше грубо и просто направено и доста подобно на онова, което биха направили мечета в подземна къща при същите обстоятелства. Но в една от стените имаше вдлъбнатина, не по-голяма от кафез
