за птици, която беше частният апартамент на Менче Звънче. Той можеше да се отделя от останалото жилище със завеса, която Менче Звънче — тя беше много изтънчена — винаги дръпваше, когато се обличаше или събличаше. Никоя жена, колкото и голяма да е, не би могла да има по-изискан салон и спалня, събрани в едно. Диванът (тя винаги наричаше леглото си така) беше с извити крака — истинско старинно легло в стил „Кралица Маб“3. Застилаше го с различни покривки, според това какви плодни дървета цъфтяха в момента. Огледалото й беше в стил „Котарака в чизми“; доставчиците на феите знаеха, че сега съществуват още само три такива огледала, които не са очукани по края. Нейният умивалник беше направен от горната коричка на баница и можеше да се обръща. Скринът й беше в стил „Чаровен VI“, а килимите й — от най-добрия (ранния) период на Марджъри и Робин. Имаше и полилей, работа на Тидлиуинкс — държеше го само заради красотата му, тъй като тя, разбира се, сама осветяваше резиденцията си. Менче-Звънче се отнасяше с голямо презрение към останалите части на жилището, което може би беше неизбежно. И нейната стая, макар и красива, издаваше надутия й характер и напомняше на нос, постоянно вирнат нагоре.
Предполагам, че животът в подземната къща толкова очарова Уенди, защото тези нейни необуздани момчета й създаваха много работа. Действително имаше цели седмици, през които тя никога не излизаше извън къщи освен привечер, държейки в ръка чорап за кърпене. Мога да ви уверя, че за да ги изхрани, тя висеше постоянно над тенджерата. Хранеха се главно с плодовете на хлебното дърво, сладки картофи, кокосови орехи, печено свинско, тропически ябълки и банани, а любимото им питие беше сок от поу-поу, който пиеха от кратуни. Но човек никога не беше сигурен дали ще има истинско ядене или ще бъде уж-яде- не — това зависеше от прищевките на Питър. Той можеше да яде, истински да яде, ако яденето беше част от играта; но не можеше да се тъпче с храна, само за да му се издуе коремът — нещо, което повечето деца обичат най-много от всичко, а на второ място най-обичат разговорите за ядене. За Питър Пан да се върши нещо на уж беше толкова истинско, че когато яденето беше на уж, можеше да се забележи как видимо и действително се закръгля. Това, разбира се, беше истинско изпитание, защото човек трябваше да върши това, което той върши; но ако можеш да му докажеш, че си станал прекалено тънък за дънера си, той ще ти позволи да се понатъпчеш.
Уенди най-обичаше да шие и кърпи, след като всички са си легнали. Тогава, както тя сама се изразяваше, имала време да си отдъхне и използуваше това време да им ушие по нещо, или да поставя кръпки на панталоните им, защото те страшно много ги изтъркваха на коленете.
Когато седнеше пред цял куп чорапи — всеки един с дупка на петата, — тя се хващаше за главата и възкликваше: „О, боже, понякога ми се струва, че завиждам на старите моми“.
И когато възкликнеше така, лицето й засияваше.
Вие сигурно си спомняте за нейния любим вълк. Е, той скоро научи, че Уенди е пристигнала на острова, и бързо я намери; двамата изтичаха един към друг и се прегърнаха. Оттогава той я следваше навсякъде.
А мислеше ли тя през всичкото това време за любимите си родители, които бяха останали в къщи? Трудно е да се отговори на този въпрос, тъй като е съвсем невъзможно да се каже колко бързо тече времето в Небивала земя, където то се пресмята на луни и слънца, а там те са много повече отколкото където и да било другаде по света. Но аз мисля, че Уенди не се тревожеше особено за баща си и майка си: беше напълно уверена, че те ще държат прозореца винаги отворен, за да може тя да долети до него и влезе в детската стая; и това й даваше пълно спокойствие на духа. Това, което понякога я безпокоеше, беше, че Джон само смътно си спомняше родителите си, като хора, които някога е познавал; а Майкъл беше напълно склонен да я смята за своя истинска майка. Тези неща я плашеха до известна степен и водена от благородното желание да изпълни дълга си, тя се опитваше да запечата предишния живот в паметта им, като им задаваше писмени упражнения, колкото е възможно по-подобни на онези, които тя самата пишеше в училище. Другите момчета намираха това ужасно интересно и настояваха и те да пишат упражнения. Направиха си плочи и всички насядаха около масата. Пишеха и се напъваха да мислят върху въпросите, написани на друга плоча, която минаваше от едно момче на друго. Въпросите бяха съвсем обикновени: „Какъв цвят бяха очите на мама? Кой беше по-висок — татко или мама? Руса коса ли имаше мама или кестенява?“ И А. Напиши съчинение не по-малко от 40 думи на тема: как прекарах последните си празници, или сравнение между характерите на татко и мама. Опитай се да развиеш само едната тема. Б. Опиши 1) смеха на мама; 2) смеха на татко; 3) официалната рокля на мама; 4) кучешката колиба и нейния обитател.
Всички въпроси бяха съвсем прости като тези и когато някое момче не можеше да отговори на някой от тях, то трябваше да постави кръстче; дори Джон пишеше страхотно голям брой кръстчета. Разбира се, единственото момче, което отговаряше на всички въпроси, беше Дребосъка и никой не би могъл да се надява повече от него да излезе пръв; обаче отговорите му бяха съвършено смешни и той бе класиран последен — тъжна работа.
Питър не участвуваше в състезанията. Едно, защото презираше всички майки освен Уенди, и второ, защото беше единственото момче на острова, което не можеше нито да пише, нито да назове буквите дори в най-кратката дума. Той се бе издигнал над този вид неща.
Впрочем всички въпроси бяха написани в минало време: „Какъв цвят бяха очите на мама“ и т.н. Уенди, както виждате, също бе започнала да забравя.
Приключенията, както ще видим, бяха, разбира се, ежедневни случки, но по това време Питър измисли с помощта на Уенди една нова игра, от която бе пленен напълно до момента, когато тя внезапно му омръзна; както вече ви казах, така ставаше винаги с всичките му игри. Играта се състоеше в следното: всички се преструваха, че нямат никакви приключения и че вършат онова, което Джон и Майкъл бяха правили през целия си живот; да седят на столчета и да подхвърлят топки във въздуха да се блъскат един друг, да ходят на разходка и да се връщат, без да са убили поне една мечка-гризли. Рядко зрелище бе да видиш Питър Пан да седи на столче и да не прави нищо. Не можеше да не изглежда тържествен — толкова смешно му се виждаше да седи мирно. Хвалеше се, че ходел на разходка заради здравето си. От много години това бяха най-новите от всичките му приключения; Джон и Майкъл трябваше да се преструват, че и те също са възхитени от новата игра; иначе щяха да си изпатят здравата.
Той често излизаше сам и когато се върнеше, никога не се знаеше дали е изкарал някое приключение или не. Възможно бе да го е забравил съвсем и затова да не казва нищо за него; но ако излезеш навън, току виж — пред теб лежи труп. И обратното: Питър можеше да разказва надълго и нашироко за приключението си, а като потърсиш трупа, не можеш да го намериш. Понякога се връщаше в къщи с превързана глава; тогава Уенди му гугукаше и промиваше раната с хладка вода, докато той разказваше някаква смайваща приказка. Но, знаете ли, тя никога не беше напълно сигурна, че всичко това е вярно. Имаше обаче много приключения, за които тя знаеше, че действително са се случили, защото самата бе участвувала в тях; имаше и още по-голям брой други, които бяха поне отчасти верни, защото някои от момчетата бяха участвували и казваха, че са напълно истински. Ако опишеш всички тези приключения, ще излезе книга, дебела като Англо-латинския и Латино-английския речник, затова най-многото, което можем да направим, е да опишем едно приключение като пример за един обикновен час на острова. Трудността обаче е кое приключение да изберем. Да изберем ли схватката с индианците в клисурата? Тя беше кърваво сблъскване и особено интересна, защото показва една от странностите в характера на Питър: понякога в разгара на боя той изведнъж минаваше на страната на неприятеля. В битката при клисурата, когато победата беше още нерешена и накланяше ту към едната, ту към другата страна, той извика:
— Днес съм червенокож! Какъв си ти, Свирчо?
И Свирчо отговори:
— Червенокож.
— А ти какъв си, Нибз? — запита Питър.
— Червенокож — отвърна Нибз.
Попита и останалите момчета какви са и се оказа, че всички са червенокожи. Това, разбира се, щеше да спре битката, ако истинските червенокожи очаровани от хрумванията на Питър, не бяха се съгласили поне един път да бъдат загубени момчета и така продължиха боя с още по-голямо ожесточение.
Необикновеният резултат на това приключение… но ние още не сме решили дали това именно приключение да разкажем. Може би по-интересна е историята за нощното нападение, което червенокожите извършиха срещу подземната къща, когато мнозина от тях се заклещиха в тесните дупки на пъновете и
