момчетата трябваше да ги вадят като запушалки. Бихме могли да разкажем как Питър спаси Тигрова Лилия в лагуната на сирените и така тя стана негов съюзник. Или пък да разкажем за онази торта, която пиратите бяха приготвили, за да я изядат децата и да умрат; и как я бяха поставяли едно след друго на разни хитро избрани места; и как Уенди я грабна от ръцете на децата и я захвърли настрани, така че след време тя изсъхна, стана корава като камък и те я хвърляха по неприятеля през битките, и как Хук се препъна о нея в тъмното и падна.
Или хайде да разкажем за птиците, с които Питър беше приятел, и особено за небивалата птица, Тя си бе направила гнездо на едно дърво, наведено над лагуната и гнездото падна във водата, а птицата продължаваше да мъти яйцата си и Питър заповяда никой да не я закача. Това е много хубава история и краят й показва колко благодарна може да бъде една птица. Но ако я разкажем, ще трябва да разкажем цялото приключение в лагуната, а това значи да разправим две истории вместо една. Енно по-кратко приключение, но също така вълнуващо, беше опитът на Менче-Звънче да пренесе — с помощта на някои феи-уличници — заспалата Уенди на континента, като я сложи на един голям плаващ лист. За щастие, листът започна да потъва и Уенди се събуди, мислейки, че е време за къпане, и с плуване се върна на острова. Или пък можем да изберем приключението на Питър с лъвовете: с една стрела той очерта около себе си широк кръг на земята и ги предизвикваше да минат чертата, ако смеят; макар че ги чака три часа — през цялото време момчетата и Уенди гледаха от дърветата със затаен дъх — нито един лъв не се осмели да навлезе в кръга.
Кое от тези приключения да изберем? Най-добрият начин е да се хвърля ези — тура.
Аз хвърлих ези — тура и спечели разказът за лагуната. Това почти ме кара да съжалявам, че не спечели приключението в теснината или с тортата, или с листа на Менче-Звънче. Разбира се, аз бих могъл да хвърля ези — тура втори път само между тези три разказа; най-честно е обаче да разкажем за лагуната.
8.
ЛАГУНАТА НА СИРЕНИТЕ
Ако си затвориш очите и имаш късмет, понякога можеш да видиш безформено езерце с прекрасни бледи цветове, заобиколено от черен мрак; ако след това присвиеш очи, езерцето започва да придобива форма и цветовете стават толкова ярки, че ако още веднъж присвиеш очи, те пламват. На континента това е Най- многото, което можеш да видиш в този възхитителен момент. А ако можеше да има два такива момента, може би щеше да видиш прибоя на вълните и да чуеш как пеят сирените.
Децата често прекарваха дългите летни дни на тази лагуна — повечето време плуваха, лежаха по гръб на водата, или играеха игрите на сирените. Не трябва да си мислите обаче, че сирените бяха в приятелски отношения с тях: напротив, Уенди винаги със съжаление си спомняше, че през цялото време, което прекара на острова, тя нито веднъж не чу учтива дума от тях. Когато се прокраднеше тихо до брега на лагуната, тя ги виждаше с десетки, особено на Скалата на изоставените, където обичаха да се препичат на слънце и да решат косите си, и то така бавно, че тя доста се дразнеше, като ги гледаше. Понякога Уенди съвсем тихо, като че ли ходи на пръсти, доплаваше на един метър до тях, но щом я видеха, те се гмурваха във водата и я пръскаха с опашките си; не случайно, а нарочно.
Към момчетата се отнасяха по същия начин, освен, разбира се, към Питър, който разговаряше с тях по цели часове на Скалата на изоставените и ги настъпваше по опашките, когато станеха нахални. Той подари на Уенди един от техните гребени.
Сирените изглеждат най-призрачни вечер, при новолуние: тогава те издават странни викове, подобни на ридания; но в това време лагуната е опасна за смъртни хора. До вечерта, за която ще разкажем сега, Уенди не беше виждала лагуната на лунна светлина, не толкова от страх — Питър би я придружил, — колкото поради строгото правило, установено от нея; всички деца трябва да са си легнали в седем часа. Тя обаче често отиваше на брега на лагуната в слънчеви дни, след дъжд, когато огромен брой сирени излизаха на повърхността на водата да играят с мехурчетата, които сами правеха. Играеха с многоцветните мехурчета под дъгата като с топки: весело си ги изпращаха една на друга, като ги удряха с опашки и се мъчеха да ги задържат в дъгата, докато се спукат. Вратите бяха в краищата на дъгата и само на вратарите бе позволено да докосват мехурчетата с ръка. Понякога стотици сирени играеха едновременно в лагуната и това беше чудесна гледка.
Но в момента, когато децата скочеха във водата, за да участвуват в играта, те трябваше да играят сами, защото сирените моментално изчезваха. И въпреки това имаме доказателства, че те тайно наблюдаваха натрапниците и не считаха за унизително да възприемат по някоя идея от тях: Джон например въведе нов начин за удряне на топката с глава, и вратарите на сирените го възприеха. Това е единствената следа, която Джон остави на Небивала земя.
Бе такъв ден и всички бяха на Скалата на изоставените. Тази скала не беше много по-широка от тяхното легло, но разбира се, те всички знаеха да лежат така, че да не заемат много място. Момчетата дремеха или поне лежаха със затворени очи и понякога се щипеха, щом усетеха, че Уенди не гледа към тях; през това време тя шиеше.
Но както Уенди шиеше, лагуната внезапно се промени. Леки тръпки преминаха по нея, слънцето се скри, сенки се разпростряха неусетно по водата, която стана студена. Уенди вече не виждаше, за да вдене конеца в иглата и когато вдигна очи, лагуната, която винаги дотогава беше засмяна, й се видя страшна и враждебна.
Тя знаеше, че не се е свечерило, но нещо мрачно, подобно на нощ, бе паднало върху лагуната. Не беше нощ, а нещо по-лошо. То още не бе дошло, но бе изпратило онази тръпка по водата, за да обади, че идва. Какво беше то?
В главата й нахлуха всички истории, които бе чувала за Скалата на изоставените, наречена така, защото жестоки капитани оставяли на нея моряци, та когато дойде приливът, който залива скалата, те да се издавят.
Тя, разбира се, трябваше веднага да събуди децата, не само заради неизвестното, което ги дебнеше и се приближаваше, а защото не беше добре за тях да спят на скала, която е вече студена. Но тя беше млада майка и не знаеше това; мислеше, че трябва непременно да спазва правилото за половинчасовата следобедна почивка. Затова, макар да бе подтисната от страх и да искаше да чуе момчешки гласове, тя не ги събуди. Дори когато чу приглушения шум на гребла, макар че си бе глътнала езика от страх, тя пак не ги събуди. Бе се навела над тях и чакаше да изкарат следобедния си сън. Не беше ли Уенди храбро момиче?
Добре бе за тия момчета, че между тях имаше едно, което подушваше опасностите, дори когато спеше. Питър скочи и се изправи изведнъж напълно разбуден като куче; с вик, възвестяващ близка опасност, той събуди всички. Стоеше неподвижен, сложил ръка на ухото си.
— Пирати! — извика той. Останалите дойдоха по-близо до него. Странна усмивка играеше по лицето му; Уенди я видя и изтръпна. Когато се усмихваше така, никой не смееше да му заговори; единственото, което можеха да направят, бе да бъдат готови да изпълнят заповедите му.
— Гмурнете се във водата!
Във въздуха се мярнаха няколко чифта крака и лагуната моментално опустя. Скалата на изоставените стърчеше самотна в мрачните води, като че ли сама бе изоставена.
Лодката се приближаваше. Беше малката лодка на пиратския кораб, в която седяха три фигури: Смий, Старки и пленената Тигрова Лилия. Китките и глезените й бяха вързани; тя знаеше каква съдба я очаква. Щяха да я оставят на скалата да загине — една смърт, много по-страшна за нейната раса, отколкото смърт чрез огън или мъчения, защото не е ли написано в Книгата на племето й, че през водата няма пътека, която отвежда в щастливите ловни полета? И въпреки това лицето й бе невъзмутимо; тя е дъщеря на вожд — и ще умре като дъщеря на вожд.
Бяха я хванали да се изкачва на пиратския кораб с нож в устата. На кораба нямаше вахта — Хук се хвалеше, че мълвата, която разнася името му, пази кораба и никой не смее да се доближи на една миля до него? След малко съдбата на Тигрова Лилия ще усили у хората страха от пиратския кораб. Нощем вятърът ще разнася от къща на къща още едно предсмъртно стенание.
В мрака, който донесоха със себе си, двамата пирати не видяха скалата, докато не се блъснаха в нея.
— Обърни срещу вятъра, дръвнико! — извика някой с ирландско произношение (беше гласът на
