загадки в този случай, в момента бе почти толкова далеч от идентифицирането и залавянето на убиеца, колкото и в онази първа утрин, когато Мелъри дойде с объркващите бележки и молбата си за помощ.
Изражението на Нардо се промени съвсем леко — като че ли се отпусна малко.
— В Уичърли никога не сме имали убийство — каза той. — Не и истинско, де. Две непредумишлени, два-три смъртни случаи при пътнотранспортни произшествия… един донякъде спорен ловен инцидент. Никога не се е случвало убийство, което да не включва поне един напълно натряскан задник. Поне не през последните двайсет и четири години.
— От толкова време ли си на служба?
— Дааа. Единственият, който е в управлението по-дълго от мен… тоест беше… това е Гари. Съвсем малко му оставаше да навърши двайсет и пет години служба. Съпругата му искаше да се пенсионира още когато направи двайсет, но той реши, че ако остане още пет… Мамка му! — Нардо изтри очите си. — Не губим много хора тук, поне не при изпълнение на служебните им задължения — добави той, като че ли сълзите му имаха нужда от логично обяснение.
Гърни се изкуши да сподели, че знае какво е да изгубиш колега. Беше загубил двама при един арест, който се бе объркал. Вместо това обаче просто кимна със съчувствие.
След минута или малко повече Нардо попита:
— Имаш ли някакво желание да говориш с Дърмот?
— Всъщност да. Просто не искам да ти се пречкам.
— Няма — грубо отвърна Нардо. По този начин, предположи Гърни, компенсираше слабостта си отпреди малко. След това добави вече с доста по-нормален тон: — Говорил си с него по телефона, нали така?
— Да.
— Тоест, знае кой си.
— Правилно.
— Следователно, аз не ти трябвам в стаята. Само ми кажи, когато свършиш.
— Както кажеш, лейтенанте.
— Вратата вдясно, горе по стълбите. Успех.
Докато се качваше по обикновеното дъбово стълбище, Гърни се зачуди дали вторият етаж разкрива нещо повече за личността на обитателя си от първия. Долният не бе по-топъл или уютен от компютрите и оборудването, които се помещаваха в него. На площадката, на която свършваха стълбите, отново имаше пожарогасител на стената, аларма за дим и пръскачки на тавана. Гърни все повече придобиваше усещането, че Грегъри Дърмот е маниак на тема безопасност. Той почука на вратата, за която му бе споменал Нардо.
— Да? — Отговорът беше груб, а гласът — изпълнен с болка и нетърпелив.
— Специален следовател Гърни, господин Дърмот. Може ли да вляза за минутка?
Последва тишина, после:
— Гърни?
— Дейв Гърни. Говорихме по телефона.
— Влезте.
Гърни отвори вратата и влезе в стая, затъмнена от почти плътно спуснатите щори. Обзавеждането се състоеше от легло, нощно шкафче, бюро, фотьойл и второ бюро, което приличаше повече на маса. Пред него имаше сгъваем стол. Дървото бе тъмно. Стилът бе модерен, изискан, ненатрапчив. Кувертюрата и килимът бяха в сиво и бежово, оставяха впечатлението за безцветни. Мъжът бе седнал в креслото срещу вратата. Беше се наклонил леко на една страна, като че ли в тази странна позиция му бе по-удобно. Доколкото можеше да се прецени от външния му вид, той бе типичен компютърен специалист. Приличаше на човек, който се занимава с точни науки — инженер, техник.
На слабата светлина бе трудно да се определи възрастта му. Вероятно трийсет и нещо.
След като известно време изучава чертите на Гърни, като че ли от тях щеше да научи отговора на важен въпрос, той запита с нисък, напрегнат глас:
— Казаха ли ви?
— Да ми кажат какво?
— За обаждането… от оня луд убиец.
— Чух за това, да. Кой вдигна телефона?
— Да вдигне ли? Предполагам някой от полицаите. Един от тях дойде да ме извика.
— Потърсил ви е по име, така ли?
— Предполагам… не знам… искам да кажа — да, така трябва да е. Полицаят каза, че търсят мен.
— Имаше ли нещо познато в гласа на онзи, който се обади?
— Не беше нормален.
— Какво искате да кажете?
— Луд. Нагоре, надолу — висок като на жена, после нисък. Някакъв откачен акцент. Сякаш е гадна шега… едновременно с това много сериозен. — Той притисна пръсти към слепоочията си. — Каза, че аз съм следващият, а после вие. — Изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото уплашен.
— Чуваха ли се някакви звуци на заден фон?
