— Някакви какво?
— Чухте ли нещо, освен гласа на онзи, който ви се е обадил — музика, шум от преминаващи коли, други гласове?
— Не. Нищо такова.
Гърни кимна и огледа стаята.
— Нещо против да седна?
— Моля? Не, разбира се. — Дърмот обгърна стаята с широк жест, като че ли бе пълна със столове.
Гърни седна на ръба на леглото. Усещането, че Грегъри Дърмот е ключът към целия случай, бе много силно. Само да можеше да измисли правилния въпрос, който да му зададе! Да повдигне правилната тема. От друга страна, понякога най-добре бе да не казваш нищо. Да създадеш празно пространство, наситено само с тишина — и да видиш как другият ще реши да го запълни. Дълго време седя, загледан в килима. Този подход изискваше търпение. А също и добър усет, така че да успееш да прецениш момента, след който мълчанието ще е само загуба на време. Точно бе решил, че тази точка приближава, когато Дърмот проговори:
— Защо аз? — Тонът бе сърдит, раздразнен — това не бе въпрос, а оплакване. Гърни реши да не отговаря. След няколко секунди Дърмот продължи: — Мисля, че може би има нещо общо с къщата. — Той млъкна за миг. — Ще ви попитам нещо, детективе. Познавате ли лично някого от полицейското управление в Уичърли?
— Не. — Изкуши се да попита какво го е накарало да зададе този въпрос, но прецени, че скоро така или иначе ще разбере.
— Нито един — независимо дали настоящ, или бивш?
— Никого. — И тъй като му се стори, че очите на Дърмот настояват за по-сериозни уверения, добави: — Преди да видя адреса на пощенската кутия, до която Марк Мелъри трябваше да изпрати чека си, нямах представа, че Уичърли изобщо съществува.
— И никой никога не ви е споменавал за случилото се в тази къща?
— Случилото се?
— В тази къща, да. Преди много години.
— Не — отново каза Гърни, вече силно заинтригуван.
Неудобството на Дърмот като че ли не се дължеше само на главоболието.
— Какво се е случило?
— Информацията не е от първа ръка — заяви Дърмот, — но малко след като купих мястото, един от съседите ми каза, че преди двайсет и няколко години тук е имало ужасяващ побой… явно съпруг и съпруга… съпругата била намушкана.
— И виждате някаква връзка с настоящето, така ли?
— Може да е съвпадение, но…
— Да?
— Бях съвсем забравил. До днес, всъщност. Тази сутрин, когато открих… — Устните му се сгърчиха, сякаш му бе прилошало.
— Спокойно, починете си — предложи Гърни.
Дърмот притисна и двете си ръце към слепоочията.
— Имате ли оръжие?
— Имам, да.
— Имах предвид у вас.
— Не. Не съм носил пистолета си, откакто напуснах нюйоркската полиция. Ако се безпокоите за безопасността си, в къщата и край нея има повече от десет въоръжени полицаи — опита се да го успокои Гърни.
Не пролича да е успял.
— Казахте, че сте си спомнил нещо.
Дърмот кимна:
— Бях забравил, но си припомних, като видях… всичката тая кръв.
— Какво точно си спомнихте?
— Жената, която била намушкана в тази къща… Била прободена в гърлото.
Глава 49
Избий ги всичките
Съседът на Дърмот (вече покойник) бе казал, че се е случило преди „двайсет и няколко години“, тоест, може би по-малко от двайсет и пет. А пък това на свой ред значеше, че бе възможно по онова време и Джон Нардо, и Гари Сисек вече да са били полицаи. Макар че картината още да не се бе изяснила, Гърни усещаше как още едно парченце от пъзела се намества. Имаше още въпроси към Дърмот, но те можеха да почакат, докато не получи някои отговори от лейтенанта.
Остави Дърмот, изпънат в неудобна позиция на стола до спуснатите щори. Изглеждаше разстроен. Когато тръгна надолу по стълбите, чу една полицайка да пита Нардо какво да правят от тук нататък с тази площ около къщата, която вече е претърсена за улики и следи. Жената бе с облеклото на техническия екип —
