нащрек.
Тя кимна и изчезна.
Нардо мрачно се обърна към Гърни:
— Как мислиш? Смяташ ли, че трябва да повикам кавалерията? Да кажа ли на щатските ченгета, че имаме спешна нужда от помощ? Или това обаждане е простотия, за която не си струва да си хабя куршумите?
— Ако вземем под внимание броя на труповете досега, би било доста рисковано да го приемем за „простотия“.
— Нищо не приемам! — отрече Нардо със стиснати устни.
Напрегнатите думи, които си размениха, бяха последвани от също толкова напрегната тишина. Тя бе нарушена от груб глас, който ги повика от върха на стълбите:
— Лейтенант Нардо? Гърни?
Нардо се намръщи, сякаш в стомаха му имаше нещо развалено.
— Може би Дърмот си е припомнил още нещо и иска да го сподели. — Той потъна още по-дълбоко в стола си.
— Аз ще проверя — предложи Гърни.
Върна се от стаята в антрето. Дърмот бе застанал на вратата на спалнята си. Изглеждаше нетърпелив, ядосан и изтощен.
— Може ли да говоря с вас… моля? — Това „моля“ накрая определено не бе казано с приятен тон.
Дърмот изглеждаше прекалено слаб и разтреперан, за да слезе по стълбите, така че Гърни се качи. Междувременно си мислеше, че това в действителност не е дом. Беше просто офис, към който за удобство има и спалня. В градския квартал, където бе израснал, това бе често срещано — например онзи индиец с деликатесния магазин, който като че намразваше живота все повече с всеки нов клиент, или свързаният с мафията гробар, който живееше над погребалното си бюро заедно с дебелата си жена и четирите си дебели деца. Дори самата мисъл за това го караше да чувства гадене.
На вратата на спалнята се постара да се отърси от това чувство и да разгадае изражението на неудобство върху лицето на Дърмот. Мъжът погледна покрай него надолу към стълбите.
— Тръгна ли си лейтенант Нардо?
— Не, долу е. Какво мога да направя за вас?
— Чух шум от двигатели. Отдалечаваха се — обвинително заяви Дърмот.
— Не отиват далеч.
Дърмот кимна, но не изглеждаше удовлетворен. Очевидно имаше нещо предвид, но не бързаше да сподели какво точно. Гърни се възползва от възможността да получи още някои отговори:
— Господин Дърмот, с какво си изкарвате прехраната?
— Моля? — прозвуча едновременно объркан и раздразнен.
— Какво точно представлява работата ви?
— Работата ми ли? Сигурността. Мисля, че вече водихме този разговор.
— Беше доста общ — усмихна се Гърни. — Не бихте ли ми дали някои подробности?
Изразителната въздишка на Дърмот предполагаше, че смята молбата за дразнеща загуба на време.
— Вижте какво — каза той, — трябва да седна. — Върна се до креслото си, седна в него и неспокойно започна да се намества. — Какви подробности?
— Името на компанията ви е „Системи за сигурност ГД“. Каква точно „сигурност“ осигуряват тези „системи“ — и за кого?
След още една дълбока въздишка, той отвърна:
— Помагам на фирмите да защитават поверителна информация.
— И под каква форма им помагате?
— Приложения за защита на база данни, специализиран защитен софтуер и хардуер, протоколи за ограничен достъп, системи за потвърждение на самоличност — това покрива повечето от проектите, които изпълняваме.
— „Ние“?
— Моля?
— Споменахте „проектите, които изпълняваме“, тоест „ние“.
— Нямах предвид
— Така излиза, че „Системи за сигурност ГД“ е по-голяма компания, отколкото е всъщност, така ли?
— Ами, не такава е целта, уверявам ви. Клиентите ми високо оценяват това, че върша работата собственоръчно.
Гърни кимна, сякаш впечатлен.
— Разбирам, това наистина може да е голямо предимство. А кои са тези клиенти?
— Клиенти, за които конфиденциалността е от основно значение.
