петдесет и седемдесетгодишна. Кожата й бе бледа като на смъртник. Русата й коса бе прекалено гъста, а къдриците — твърде симетрични и пищни, така че вероятно носеше перука. Тя премигна и започна да вдига главата си толкова бавно и постепенно, че движението почти не си личеше. Любопитно насочи лицето си към източника на светлината. Приличаше на цвете, което грациозно се обръща към слънцето.
Нардо погледна към Гърни, после отново към жената в креслото.
— Трябва да пишкам — заяви тя.
Гласът й бе висок, дрезгав и властен. Когато повдигна надменно брадичка, на врата й се разкри голям и грозен белег.
— Коя, по дяволите, е тази? — прошепна Нардо, като че ли Гърни бе длъжен да знае. Впрочем, той бе сигурен, че наистина знае отговора на този въпрос. Освен това осъзна, че със слизането си в мазето, за да донесе ключа на Нардо, е направил ужасна грешка.
Веднага се извърна към отворената врата… но Грегъри Дърмот вече бе застанал там — с бутилка от уиски „Четири рози“ в едната ръка и 38-калибров полицейски пистолет в другата. Нямаше и следа от ядосания и темпераментен мъж, който страда от мигрена. Очите вече не бяха обвинителни, нито присвити от престорена болка. Гърни предположи, че така изглеждат по принцип — дясното пронизващо и решително, а лявото — тъмно и безчувствено като олово.
Нардо също се бе обърнал.
— Какво… — започна той, но после въпросът застина в гърлото му. Стоеше, без да помръдва, а погледът му се местеше от лицето на Дърмот към пистолета и обратно.
Дърмот пристъпи в стаята, след което протегна крака си назад и ловко затръшна вратата с пета. Ключалката щракна с тежък, окончателен звук. Лека, но много неприятна усмивка изпъна тънките му устни.
— Най-накрая сме сами — проточи той, подигравателно имитирайки тона на човек, нетърпеливо очакващ разговор с приятели. — Има толкова много работа — добави — и толкова малко време.
Явно смяташе това за забавно. Студената му усмивка се разшири за миг, от което устните му заприличаха на гърчещи се червеи.
— Бих искал предварително да ви благодаря, че ще участвате в скромния ми проект. Би било много добре, ако ми съдействате. Първо, една дребна подробност. Лейтенанте, бихте ли легнали с лице към пода? — В действителност не бе нито въпрос, нито молба. Гърни разчете изражението на Нардо — той явно бързо изчисляваше нещо. Нямаше обаче как да разбере точно какво обмисля. Нито дали изобщо осъзнава какво се случва. А Дърмот го наблюдаваше с търпението на котка, която знае, че мишката няма къде да избяга.
— Сър — каза Нардо с нещо като болезнена загриженост, — наистина ще е добра идея да оставите пистолета на земята.
Дърмот поклати глава:
— Съвсем не толкова добра, както си мислите.
Нардо го изгледа озадачен.
— Просто го оставете, сър.
— Да, има такъв вариант. Само че ще стане малко сложно… Е, нищо в живота не е просто, нали така?
— Сложно? — Нардо говореше на Дърмот, сякаш той бе иначе безобиден гражданин, който временно е спрял да си пие лекарствата.
— Възнамерявам да оставя пистолета, след като ви застрелям. Ако искате да го оставя веднага, то трябва да ви застрелям сега. Не искам да правя това, а съм сигурен, че и вие не искате. Сега разбирате какъв е проблемът, нали?
Докато говореше, Дърмот вдигна оръжието. В момента то сочеше към гърлото на Нардо. Може би бе в резултат от стабилния начин, по който държеше ръката си, или пък от подигравателния му тон, но Нардо се убеди, че му трябва различна стратегия.
— Ако стреляш — каза той, — знаеш ли какво ще се случи след това?
Дърмот сви рамене, а тънката линия на устните му се разшири отново:
— Ще умрете.
Нардо кимна като професор, който се съгласява с очевидния, но непълен отговор на свой студент:
— И? Какво ще стане после?
— Че какво значение има? — Дърмот отново сви рамене, загледан в траекторията, която свързваше дулото и врата на Нардо.
Лейтенантът явно полагаше сериозни усилия да запази контрол над себе си, което можеше да се дължи както на гнева му, така и на страх.
— За мен — не особено, но доста повече за теб. Ако дръпнеш този спусък, след по-малко от минута двайсет ченгета ще нахлуят тук, за да ти сритат задника. Направо ще те разкъсат!
Дърмот като че се забавляваше.
— Какво знаете за гарваните, лейтенанте?
Нардо присви очи при този толкова неадекватен коментар.
— Гарваните са изключително тъпи — продължи Дърмот, — застреляш един и идва следващият. После застрелваш и него, но идва друг, а после още един и още един. Гръмваш ги и тях, но те продължават да прииждат.
Гърни бе чувал нещо подобно и преди — че гарваните никога не оставят един от своите да умре сам. Ако умира гарван, останалите идват и застават покрай него, за да не е сам. Когато за първи път чу тази
