Намисли си число

Устните на Дърмот спряха да се движат, а изражението му стана безкрайно плашещо и пусто. Ритъмът бе нарушен. Бавно, много бавно дулото се насочи към Гърни — като рулетка, която след дълго въртене спира на губещ номер.

Не му се случваше за пръв път да е от неправилната страна на пистолета, но никога през всичките си четирийсет и седем години не се бе чувствал толкова близо до смъртта. Кожата му изтръпна особено — като че кръвта се отдръпваше от нея на по-безопасно място. А после, което бе наистина странно, внезапно се успокои. Беше чел за подобни случаи — за хора, паднали през борда в леденото море, които биваха обхванати от фалшивото спокойствие на халюцинациите, точно преди да изгубят съзнание. Той погледна над леглото към Дърмот и се взря в очите му, напълно противоположни като излъчване — едното мъртво като на труп от отдавна забравено бойно поле, а другото живо и изгарящо от омраза. Именно във второто, целеустременото, той съзря доказателство, че мъжът бясно преценява нещо. Възможно бе намекът на Гърни за отмъкнатите от „Лаврите“ пантофки да бе свършил работата си. Идеята бе да повдигне въпроси, на които трябваше да бъдат открити отговори. Може би в момента Дърмот се чудеше колко точно му е известно и как това би повлияло на замисления финал на играта.

Ако наистина бе така, то Дърмот разреши проблема с обезкуражаваща бързина. Той се усмихна, като показа за втори път две редици от перленобели дребни зъби.

— Получихте ли съобщенията ми? — игриво запита той.

Спокойствието, което бе обгърнало Гърни, си отиваше. Знаеше, че ако даде грешен отговор на този въпрос, това би се превърнало в огромен проблем. Същото важеше и за липсата на отговор. Оставаше му само да се надява, че Дърмот говори за някое от двете неща, които поне бегло напомняха за „съобщение“, открити в „Лаврите“.

— Имате предвид цитата от „Сиянието“ ли?

— Това е едно — съгласи се Дърмот.

— Е, очевидно и регистрацията под името на господин и госпожа Сцила. — Гърни прозвуча отегчено.

— Стават две. Но третото беше най-доброто, не смятате ли и вие така?

— Не. Мисля, че третото беше глупаво — отвърна Гърни, който отчаяно се опитваше да спечели малко време, докато умът му препускаше през спомените му за ексцентричното хотелче и единия от собствениците му, Брус Уелстоун.

Коментарът му предизвика кратък гневен проблясък в погледа на Дърмот, след което той отново се прикри и лукаво каза:

— Чудя се дали в действителност знаете за какво говоря, детективе.

Гърни потисна желанието си да възрази. Отдавна знаеше, че най-добрият начин да блъфираш често се оказва мълчанието. Освен това бе много по-лесно да мислиш, ако не говориш.

Единственото странно нещо, за което си спомни да е споменавал Уелстоун, бе нещо за някакви птици… или наблюдение на птици — нещо, което беше безсмислено по това време на годината. Какви птици бяха, по дяволите? И каква връзка имаха с числото? Нещо, свързано с броя им…

Дърмот ставаше неспокоен. Беше време за нов рискован обрат:

— Птиците — иронично започна Гърни. Или поне се надяваше да звучи иронично, а не нелепо. Но нещо в очите на Дърмот му подсказа, че е уцелил. Но с какво? И какво да прави от тук нататък? Какво беше нещото, свързано с птиците, което имаше такова значение? Какво бе посланието? Беше неподходящ сезон — за какво? Розовогърди черешарки! Това бе видът на птиците. И какво от това? Какво общо имаха розовогърдите черешарки с цялата история? Реши обаче да продължи с блъфа и да види къде ще го отведе: — Розовогърди черешарки — каза и загадъчно намигна.

Дърмот се опита да прикрие изненадата си под покровителствена усмивка. На Гърни безкрайно силно му се искаше да знае за какво става въпрос, да знае наистина онова, което само се преструваше, че му е известно. Какво число бе споменал Уелстоун, по дяволите? Нямаше представа какво да каже сега, нито как да парира директния въпрос, ако му го отправеха. Никаква идея.

— Бях прав за вас — самодоволно заяви Дърмот. — Още от първия разговор по телефона бях сигурен, че сте по-умен от повечето членове на малоумното ви павианско племе. — Той спря и кимна сам на себе си, очевидно доволен. — Това е добре — продължи. — Интелигентна маймуна. Ще успеете да оцените онова, което предстои. Даже мисля да последвам съвета ви. Все пак това е много специална нощ — идеалната за използването на магически пантофки. — Докато говореше, бе започнал да се отдръпва към един шкаф в другия край на стаята. Без да сваля очите си от Гърни, той отвори най-горното му чекмедже и с подозрително внимание извади от него чифт обувки. Приличаха на отворените обувки на токчета, с които майката на Гърни ходеше на църква. Тези обаче бяха направени от рубиненочервено стъкло, което проблясваше като замръзнала кръв на приглушената светлина.

Дърмот затвори чекмеджето с рамо и се върна до леглото с обувките в една ръка и пистолета в другата. Оръжието все още бе насочено към Гърни.

— Оценявам приноса ви, детективе. Ако не бяхте споменали пантофките, нямаше да се сетя сам. Повечето хора във вашата ситуация не биха били толкова… услужливи. — Очевидно намекваше, при това не особено фино, че толкова добре контролира ситуацията, че може да превърне в свое преимущество всичко, казано или направено от друг. Той отново се наведе над леглото и замени износените кадифени пантофи на жената с проблясващите червени пантофки. Краката й бяха малки и те паснаха идеално.

— Ще дойде ли в леглото пат-патенцето? — Възрастната жена звучеше като дете, което повтаря любимата си част от приказка.

— Ще убие змията и ще отреже главата й, а после ще дойде в леглото пат-патенцето — отвърна й той в същия стил, сякаш припяваше песен или разказваше детска приказка.

— Къде е ходило малкото ми патенце?

— Да убие петела, за да спаси кокошката.

— А защо патенцето прави онова, което прави?

— За кръв, която е така червена/както нарисувана на картина роза./Че ще пожъне, каквото е посял/туй го знае всеки злосторник.