Извика сподавено от болка и гняв през стиснатите си зъби.
— Добре ли сте, сър? — запита го Гърни и тръгна към него.
— Чудесно! Просто идеално! — буквално плюеше думите.
— Да ви помогна ли с нещо?
Дърмот като че ли се опитваше да се успокои.
— Ето — каза той, — вземете този ключ и му го отнесете. Има две ключалки. Ама че гадна работа, почнах вече съвсем да се обърквам…
Гърни взе ключа.
— Добре ли сте?
Дърмот махна с ръка отвратено:
— Ако още в началото бяха дошли при мен, както си му е редът… — гласът му заглъхна.
Гърни метна още един преценяващ поглед на горкия човек и слезе долу.
Както при повечето къщи в предградията, стълбището към мазето се намираше под това за втория етаж. До него водеше врата, която Нардо бе оставил отворена. Гърни видя, че долу свети.
— Лейтенанте?
— Да-а?
Гласът като че ли идваше от по-голямо разстояние, така че Гърни продължи да слиза с ключа в ръка. Носеше се позната миризма — комбинация от мухъл, бетон, метални тръби, дърво и прахоляк. В ума му оживя ярък спомен за мазето на къщата, в която живееше като дете. Обитателите на отделните апартаменти го бяха превърнали в склад за неизползваните си велосипеди, бебешки колички, кашони с боклуци и прочее. Помнеше прекрасно не само миризмата, но и слабата светлина, идваща от малкото голи крушки, както и сенките, от които винаги го побиваха тръпки.
Нардо бе застанал на прага на сива метална врата в далечния край на недовършена стая, по чиито бетонни стени личаха петна от влага. Под тях прозираше арматура. В стаята имаше бойлер, два резервоара за гориво, парен котел, две противодимни аларми, два пожарогасителя и водоразпръсквателна система.
— Ключът става само за катинара — каза той. — А има и секретна брава. Тоя човек е просто откачен на тема сигурност! И къде, по дяволите, е другият ключ?
Гърни му го подаде:
— Каза, че го е забравил. Обвинява теб, естествено.
Нардо пое ключа с отвратено сумтене и го пъхна право в ключалката.
— Скапано копеленце! — измърмори той и бутна вратата. — Не мога да повярвам, че му се вързах да проверявам… Какво, по дяволите?!
Нардо, плътно следван от Гърни, нерешително влезе в стаята, която се намираше зад вратата. Тя определено бе доста по-голяма от сервизно помещение.
И на пръв поглед нищо от онова, което виждаха, нямаше смисъл.
Глава 51
Покажи и разкажи
Първоначално Гърни реши, че са сбъркали вратата. Обаче и в това нямаше смисъл. В мазето нямаше друга врата, освен тази и първата, в началото на стълбището.
Но това не беше сервизно помещение — в никакъв случай.
Стояха в ъгъла на просторна, приятно осветена и традиционно мебелирана спалня. На пода лежаха прекрасни килими. Имаше и огромно легло, покрито с кувертюра на цветя, чиято богата драперия се спускаше до пода. На таблата в горната му част бяха подпрени няколко пухкави възглавници с къдрички по края, подхождащи на покривката. До долната му част пък стоеше старинна ракла от кедрово дърво. Върху нея се мъдреше голяма плюшена птица, която като че бе направена от съшити парчета плат. Нещо странно привлече вниманието на Гърни към стената вляво — прозорец, от който се разкриваше гледка към някакво поле. Когато се вгледа обаче, установи, че това е плакат, осветен отзад. Явно целта му бе да направи атмосферата по-малко клаустрофобична. Веднага забеляза и още нещо: чуваше се тихото бучене на вентилационна система.
— Нищичко не схващам — обяви Нардо.
Гърни се канеше да се съгласи, когато забеляза една масичка малко след фалшивия прозорец. На нея имаше слаба настолна лампа, чиято кехлибарена светлина огряваше три семпли черни рамки. Бяха от онези, в които обикновено се поставят дипломи. Той се приближи, за да ги разгледа по-добре. Във всяка рамка имаше по едно копие на… личен чек. Всички чекове бяха на името на Х. Арибда. Всички бяха на стойност 289.87 долара. Подателите им, отляво надясно, бяха Марк Мелъри, Албърт Шмит и Р. Карч. Това бяха чековете, които Дърмот бе съобщил, че е получил. Беше върнал оригиналите на изпращачите, без да ги осребрява. Но защо бе направил копия преди това? И, което бе по-обезпокоително, защо, по дяволите, ги бе сложил в рамки? Гърни започна да ги вдига един по един, като че ли щеше да открие отговорите, скрити в тези рамки.
И после, както се взираше в подписа на третия чек — Р. Карч — изведнъж отново усети онова неприятно чувство, което свързваше с името. Само че този път имаше обяснение за него.
— По дяволите! — прокле той неспособността си да види едно така очевидно несъответствие.
В същото време откъм Нардо чу тихичък, но рязък звук. Гърни го погледна, а после проследи стреснатия му поглед до противоположния ъгъл на стаята. Там, едва различима сред сенките, седеше крехка жена с глава, отпусната на гърдите. Не я бяха забелязали веднага, защото слабата светлина на настолната лампа не стигаше до огромното кресло, освен това розовата й нощница се сливаше с цвета на тапицерията.
Нардо разкачи фенер от колана си и насочи светлината му към нея. Гърни предположи, че е между
