наистина в тайна напоследък! — Дяволитият тон на Дърмот предизвика вълна от гадене у Гърни. Той си напомни, че специалността на Дърмот е да убеждава хората, че знае за тях повече, отколкото му е известно в действителност. Но мисълта за собствения му провал заради пощенската марка, поставяйки Маделайн в опасност, не искаше да напусне ума му. Почти непоносимо беше.
Нардо с нежелание се сниши към пода и легна по корем. Приличаше на човек, който се кани да прави лицеви опори. Дърмот го накара да сключи ръце на тила си, „ако не е прекалено много, моля“. За един кратък, но ужасяващ миг, Гърни си помисли, че това е подготовка за незабавна екзекуция. Вместо това Дърмот се загледа с удовлетворение към проснатия на земята лейтенант. После внимателно постави бутилката от уиски върху раклата — точно до голямата плюшена играчка. В този момент Гърни осъзна, че това не е просто птица, а голяма плюшена гъска. Вероятно пълна с… С нов пристъп на гадене той си припомни нещо от лабораторните доклади:
— Знанието къде се намират всички огнестрелни оръжия — обясни той със зловеща искреност, — е ключово за предотвратяване на трагедии. Има толкова много пистолети. Толкова много оръжия в неподходящи ръце. Разбира се, ще възразите, че не оръжията убиват хората. Хората убиват хора. Безспорно в това има истина. Хората наистина убиват хора. Но кой знае тази истина по-добре от хора с вашата професия?
Към малкия си списък от сигурни факти Гърни добави и този. Явно основната цел на дяволитите речи, които Дърмот произнасяше пред запленената публика, бе да подхранва собствените му илюзии за всемогъщество. Същото целяха и любезната поза, и заплашителната учтивост от писмата му до жертвите.
Сякаш за да докаже правотата му, Дърмот се обърна към него и попита като раболепен разпоредител в театър:
— Имате ли нещо против да седнете до онази стена ей там? — И направи знак към прост дървен стол вляво от леглото, точно до масичката с поставените в рамка чекове.
Гърни отиде до стола и седна на него, без да се поколебае.
Дърмот погледна пак към Нардо. Леденият му поглед странно контрастираше с окуражителния му тон:
— За нула време ще сте на крака! Само трябва да поставим на мястото му още един участник. Ще съм ви благодарен, ако проявите търпение.
На бузата на Нардо — от тази страна, която Гърни виждаше — трепна мускул. Челюстта му се стегна, а от врата по лицето му плъзна червенина.
Дърмот бързо се придвижи до другия ъгъл на стаята. Наведе се към креслото и прошепна нещо на жената, седнала в него.
— Трябва да пишкам — обяви тя и повдигна глава.
— Всъщност няма такова нещо — обясни той, като погледна към Гърни и Нардо. — Просто я дразни катетърът. С катетър е от много, много години. От една страна е неприятно, но иначе е голямо улеснение. Бог дава и Бог взема. Ези-тура. Не можеш да имаш само едното, получаваш и двете. Това не беше ли от някаква песен? — Той спря, като че се опитваше да постави нещо на мястото му. Затананика си някаква позната жизнерадостна мелодия, а после, все още с пистолет в дясната ръка, помогна на жената да стане с другата. — Ела, скъпа, време е за легло-легълцето, за последно.
Докато я водеше с къси стъпки през стаята и й помагаше да се подпре в полулегнало положение на възглавниците, той не спря да повтаря с глас като на малко момче: „Легло-легълцето, легло-легълцето, за последно в легло-легълцето…“.
После насочи пистолета някъде по средата между Нардо и Гърни и се огледа, без да бърза и без да спира погледа си върху нищо конкретно. Не можеше да се разбере дали вижда онова, което в действителност бе в стаята, или си представя друга сцена от друго време и място. След това погледна към жената на леглото и каза с убеждението на някакъв побъркан Питър Пан:
— Всичко ще е идеално. Всичко ще е така, както трябваше да бъде — и започна много тихо и нежно да си припява няколко несвързани ноти.
След малко Гърни разпозна една детска песничка от „Алиса в страната на чудесата“ — „Ей ни, обикаляме черничевия храст“. Не знаеше на какво точно се дължи — дали на неприязненото отношение, с което по принцип реагираше на нелогичността на детските песни и стихчета, или на факта, че конкретно в тази образите бяха прекалено глупави и странни. А може би бе заради веселата музика, която бе крайно неуместна в момента. Каквато и да бе причината, когато мелодията се разнесе в стаята, му се прииска да повърне.
А после Дърмот прибави думи, но те не бяха правилните. Той запя като малко дете: „Ей ни на, в леглото отново, в леглото отново, в леглото отново. Ей ни на в леглото отново, толкоз рано сутринта“.
— Трябва да пишкам — каза жената.
Дърмот продължи да припява шантавото си стихче, сякаш е приспивна песен. Гърни се зачуди доколко се е разсеял в действителност — дали бе достатъчно, за да успее да го нападне през леглото? Прецени, че не е. Дали по-късно щеше пак да има подобен уязвим момент? Ако историята с хлорния газ бе реален план, а не просто плашеща фантазия, колко време им оставаше? Той предположи, че не е много.
Над тях къщата бе мъртвешки тиха. Нямаше признаци някой от останалите полицаи да е открил, че лейтенантът им липсва — или ако бяха, не осъзнаваха значението на този факт. Не се чуваха високи гласове, нито бързащи стъпки, всъщност нямаше никакво движение. А това означаваше, че спасението на живота им щеше да зависи от онова, което Гърни успееше да измисли през следващите пет-десет минути. Трябваше да открие начин да обезвреди психопата, който в момента набухваше възглавниците на леглото.
Дърмот спря да пее. Тръгна покрай леглото към мястото, откъдето лесно можеше да насочи револвера еднакво бързо и към двама им. После започна да го мести ту към единия, тук към другия, все едно бе диригентска палка. Гърни остана с впечатлението — вероятно заради движението на устните му — че размахва оръжието в такт с друга детска песничка: „Ийни, мийни, майни, мо, хванах тигър за краченцето!“. Възможността след малко да рецитира стихчето, докато някой от тях лежи с куршум в главата, изглеждаше ужасяващо реална. Във всеки случай, достатъчно реална, за да накара Гърни веднага да направи нещо, дори това да означаваше да поеме страхотен риск с думите си. Той се постара да използва най-тихия си и спокоен тон, когато небрежно попита:
— Носи ли рубинените пантофки понякога?
