Намисли си число

— Сигурен съм, че казаното е истина. Проблемът е в онова, което липсва.

— А може би онова, което липсва, не ти влиза в работата, а? Какво ще кажеш?!

Нардо продължаваше да упорства, но част от увереността му сякаш бе изчезнала. Не беше и толкова войнствен.

— Виж какво, аз не съм просто някакъв досадник, който си вре носа, където не му е работа, без да се съобразява с юрисдикцията. Тази сутрин Грегъри Дърмот е провел телефонно обаждане, в което са заплашили живота ми. Моят живот. Ако има дори най-малката вероятност това, което става тук, да е свързано по някакъв начин с така наречената ти „семейна свада“, имам правото да знам!

Нардо се прокашля и се зазяпа в тавана. Като че очакваше правилните думи — или поне спасителен изход — внезапно да се материализират там.

Гърни добави, вече по-меко:

— Може да започнеш с имената на замесените.

Нардо кимна съвсем лекичко. После издърпа стола, зад който бе застанал, и се настани в него.

— Джими и Фелисити Спинкс — произнесе ги, сякаш се бе примирил с разкриването на неприятна истина.

— Като че ли си ги познавал доста добре.

— Да-а. Ами… Както и да е. — Някъде в къщата звънна телефон — само веднъж. Нардо не го чу. — Както и да е, Джими доста пиеше. Май повече от доста, всъщност… Една вечер се прибрал пиян и се сбил с Фелисити. Както казах, накрая я промушил доста сериозно с една счупена бутилка. Изгубила много кръв. Не видях какво е станало, не бях дежурен тогава. Но момчетата, които отговорили на повикването, говореха за кръвта в продължение на цяла седмица. — Нардо отново се загледа в масата.

— Тя оцеля ли?

— Какво? А, да, да — оцеля, но на косъм. И освен това получи сериозни мозъчни увреждания.

— Какво стана с нея?

— Какво стана? Мисля, че бе настанена в някаква частна клиника.

— А съпругът?

Нардо се поколеба. Гърни не беше сигурен дали му е трудно да си спомни, или просто не иска да говори за това.

— Пледира самозащита — каза накрая с очевидно отвращение. — Сключи споразумение и получи минималната присъда. Всъщност вече я беше излежал в ареста. Изгуби работата си. Напусна града. От социалните служби взеха детето им. Край на историята, наистина.

Радарът на Гърни, който бе станал свръхчувствителен от хилядите разпити, му подсказа, че все още не е чул всичко. Чакаше и наблюдаваше неудобството на Нардо. На заден план чуваше глас — вероятно на този, който бе вдигнал телефона. Не различаваше думите.

— Едно нещо не разбирам — каза той. — Какво толкова специално има в тая история, та в началото не искаше да ми я разкажеш?

Нардо го изгледа прямо.

— Джими Спинкс беше ченге.

Внезапно залялата го вълна от възбуда носеше със себе си куп неотложни въпроси, но преди да успее да зададе който и да е от тях, на вратата се появи жена с квадратна челюст и къса, почти мъжка прическа. Беше облечена с дънки и тъмно поло. Под лявата й мишница бе прикрепен кобур, а в него мътно проблясваше пистолет глок.

— Сър, току-що получихме телефонно обаждане, на което трябва да обърнете внимание.

Тя не използва думата „незабавно“, но и нямаше нужда.

За Нардо разсейването явно бе добре дошло. Той насочи цялото си внимание към жената и я зачака да продължи. Вместо да го направи обаче, тя несигурно погледна към Гърни.

— Той е с нас — с известно недоволство отбеляза Нардо. — Продължавай.

Тя хвърли на Гърни още един поглед, който не бе по-приятелски от първия, след което се приближи до масата и остави точно пред Нардо миниатюрно записващо устройство.

— Всичко е тук, сър.

Той се поколеба за миг, като се мръщеше на машинката, после натисна едно копче. Записът започна веднага, качеството бе отлично. Гърни разпозна първия глас — принадлежеше на жената, застанала пред него.

— Системи за сигурност ГД. — Явно бе инструктирана да вдига телефона на Дърмот в ролята на негов служител. Вторият глас бе много странен — и определено познат на Гърни. Беше същият, който бе слушал да разговаря с Марк Мелъри. Сякаш беше толкова отдавна… Четири смъртни случая се бяха случили между двете обаждания. Напълно бяха променили възприятията му за времето. Марк в Пиъни, Албърт Шмит в Бронкс, Ричард Карч в Содъртън (Ричард Карч — защо това име всеки път извикваше неприятно усещане в него, защо имаше чувството, че нещо не се връзва?) и полицай Гари Сисек в Уичърли.

Нямаше как да се сбърка този глас с непрекъснато променяща се височина, нито пък акцентът.

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той? — запита той със заплашителния ритъм на злодей от филм на ужасите.

— Моля? — На записа полицайката звучеше толкова изненадана, колкото би била всяка нормална секретарка.