— Да викнем ли и останалите? — попита тя отново и се намръщи на обувките, които явно бяха реални.
— Какво? — попита той след нова пауза. Беше се загледал в строшената лампа и дупката от куршум в стената зад нея.
— Хората са навън с патрулките, а някои обикалят да разпитват из квартала. Искате ли да ги повикаме?
Решението го затрудни повече, отколкото би трябвало. Накрая все пак каза:
— Да, извикай ги.
— Добре — отсече тя и излезе от стаята.
Големият Томи изследваше с подчертана неприязън щетите по главата на Дърмот. Бутилката от „Четири рози“ се бе сгушила на възглавницата между него и старицата, чиято перука се бе килнала и закриваше половината от лицето й. Докато се взираше в етикета на уискито, Гърни най-сетне схвана отговора, който му бе убягнал по-рано. Спомни си думите на Брус Уелстоун. Според него Дърмот (наричан още „господин Сцила“) твърдял, че е видял
Минута по-късно мрачната, но ефективна Пат се появи отново.
— Линейката пътува насам. Обадих се на колите да се връщат. Обиколката от врата на врата също е отменена. — Тя студено се загледа към леглото.
Възрастната жена от време на време издаваше особени звуци, нещо средно между ридание на оплаквачка и тананикане. Дърмот лежеше смъртно бял и неподвижен.
— Сигурни ли сте, че е жив — запита тя, макар очевидно да не бе загрижена за състоянието му.
— Нямам представа — отвърна Нардо. — Може би трябва да провериш.
Със свити устни тя потърси пулс на врата му.
— Ъхъ, жив е. На нея какво й има?
— Това е жената на Джими Спинкс. Чувала ли си за Джими Спинкс?
Тя поклати глава отрицателно.
— Кой е Джими Спинкс?
За миг той се замисли, после каза:
— Забрави. Няма значение.
Тя сви рамене, като че ли да забравяш разни неща си бе естествена част от работата.
Нардо си пое няколко дълбоки глътки въздух.
— Искам с Томи да се качите горе и да обезопасите мястото. Сега, след като знаем, че именно тоя нещастник е избил всички, ония от съдебна медицина ще трябва да се върнат и да претърсят къщата наново, при това с най-ситното сито.
Тя и Томи си размениха притеснени погледи, но излязоха от стаята, без да спорят. Когато Томи мина покрай Гърни, му сподели нехайно, като че коментираше пърхот, случайно попаднал там:
— От главата ти стърчи парче стъкло.
Нардо изчака, докато стъпките им отзвучаха нагоре по стълбите и се чу затварянето на вратата към мазето. После нареди:
— Отдръпни се от леглото! — Гласът му беше малко рязък.
Гърни знаеше, че всъщност му казва да се отдръпне от оръжията. Револверът на Дърмот и малкият пистолет на Нардо, както и масивната бутилка все още бяха на леглото. Подчини се без възражения.
— Добре — каза Нардо. Явно се контролираше с голямо усилие. — Давам ти шанс да обясниш.
— Имаш ли нещо против да седна?
— Не ме интересува, дори да застанеш на глава, да го вземат мътните! Говори! Веднага!
Гърни седна на стола до разбитата лампа.
— Канеше се да те застреля. Деляха те две секунди от изстрел в гърлото. А може би в сърцето или в главата. Имаше само един начин да го спра.
— Не му каза да спре. Каза му да ме застреля! — Юмруците на Нардо бяха стиснати толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.
— Но не го направи, нали?
— Само че ти му каза да направи точно това!
— Защото това беше единственият начин да го спра.
— Единственият начин… Ти да не си се побъркал, по дяволите?! — Нардо го гледаше като бойно куче, което чака само да му махнат веригата, за да нападне.
— Факт е, че си жив.
— Да не искаш да ме убедиш, че съм жив, защото му каза да ме убие? Какви са тия ненормални простотии?!
