— При това доста, страхувам се.
— Вие сте лъжец, детективе! Аз не правя грешки.
— Така ли? Не правиш? А как ги наричаш тогава, щом не са грешки? Прецакванията на малкото патенце ли?
В момента, когато изричаше думите, се зачуди дали не бе направил фаталната крачка с тях. Ако беше така, можеше и да не разбере — в зависимост от това къде го удареше куршумът. За всеки случай, вече нямаше безопасен път за отстъпление. Край устните на Дърмот се появиха съвсем леки бръчици. Както се бе излегнал нелепо на леглото, той сякаш се взираше в Гърни от някаква адска стойка за птици.
В действителност Гърни знаеше само за една направена от Дърмот грешка. Ставаше въпрос за чека на Карч. Едва преди около петнайсет минути бе проумял какво го безпокоеше в това име — чак когато видя поставеното в рамка копие под светлината на нощната лампа. Но… какво щеше да стане, ако заявеше, че е открил грешката и значението й още в самото начало? Какъв щеше да е ефектът върху някой, който така отчаяно желаеше да повярва, че има пълна власт, пълен контрол? Отново се сети за максимата на Маделайн, само че този път с противоположен смисъл: „Ако не можеш да се отдръпнеш, давай смело напред!“. Обърна се към Нардо, като че серийният убиец в стаята можеше спокойно да бъде игнориран.
— Една от най-тъпите му грешки бе, когато ми даде имената на мъжете, които му бяха пратили чекове. Едното от тях беше Ричард Карч. Само че има проблем. Карч изпратил чека в най-обикновен плик, върху който няма печат за покритие на чека. Единственият начин за разкриване на самоличността му е името, напечатано на самия чек. Обаче името на чека беше Р. Карч, така беше и подписан. Тази буква „Р“ би могла да значи Робърт, Ралф, Рандолф, Рупърт и сигурно поне още двайсет имена. Но Грегъри знаеше, че означава „Ричард“, макар да твърдеше, че не познава изобщо подателя, а каквото му е известно, го знаел от чека. Но аз видях този чек сред пощата на Карч в къщата му в Содъртън. На него имаше и името — „Р. Карч“. Така че още от самото начало разбрах от това несъответствие, че той лъже. А причината бе очевидна.
На Нардо това му дойде малко нанагорно.
— Знаел си? Защо тогава не ни каза, та да можем да го приберем?!
— Защото знаех какво прави и защо, а нямах полза да го спирам, нито исках.
Нардо сякаш току-що бе пристъпил в някаква алтернативна вселена, в която мухите гонеха и размазваха хората по стените, вместо обратното.
Странно щракане привлече вниманието на Гърни обратно към леглото. Възрастната жена удряше червените си обувки една в друга — като Дороти, която се прибира от Оз в Канзас. Пистолетът в гъската в скута на Дърмот сега бе насочен право към Гърни. Самият Дърмот пък правеше усилие — или поне Гърни така се надяваше — да не му проличи, че го е засегнало разкритието за Карч. Оформяше думите особено старателно:
— Каквато и да е играта ви, детективе, аз съм онзи, който ще я завърши.
Гърни притежаваше сериозен опит в игрите на роли от работата си под прикритие и сега се възползва от него. Постара се да говори с увереността на човек, който е насочил скритото си узи право към гърдите на врага.
— Преди да отправяш заплахи — тихо каза той, — се увери, че си наясно със ситуацията.
— Ситуацията ли? Стрелям и сте мъртъв. Стрелям пак и умира и той. Маймуните минават през вратата — и са мъртви. Това е ситуацията!
Гърни затвори очи и с дълбока въздишка подпря главата си на стената отзад.
— Имаш ли представа… имаш ли изобщо представи? — започна, после уморено поклати глава. — Не. Не, разбира се, че нямаш. И как би могъл?
— Да имам представа за какво, детективе? — обръщението бе изпълнено със сарказъм.
Гърни се разсмя. Смехът му бе като на откачен, целта бе да повдигне нови въпроси в ума на Дърмот, но всъщност го подхранваше съвсем реалния хаос, който чувстваше.
— Познай колко души съм убил — прошепна той, загледан с диво напрежение в другия мъж. Молеше се той да не разгадае, че се опитва да печели време с отчаяните си импровизации; молеше се колегите на Нардо скоро да забележат, че липсва. Защо, по дяволите, още не бяха разбрали? Или пък бяха?
Стъклените обувки продължаваха тихо да тракат.
— Тъпите ченгета непрекъснато убиват хора — каза Дърмот. — Всъщност изобщо не ме е грижа.
— Нямам предвид просто каквито и да било хора. Говоря за мъже като Джими Спинкс. Познай колко като него съм убил!
Дърмот мигна.
— За какво говорите, по дяволите?!
— Говоря за убиване на пияници. За това да отървеш света от алкохолизирани животни. Да премахнеш отрепките от лицето на земята.
Ъгълчетата на устните на Дърмот отново потрепнаха едва забележимо. Определено беше привлякъл вниманието му. А сега какво? Е, какво можеше да направи, освен да яхне вълната? Наоколо като че нямаше друг транспорт. Подбираше и подреждаше думите, докато ги произнасяше:
— Случи се късно една нощ, по времето, когато бях още новопостъпил. Трябваше да разгоня някакви скитници от автогарата „Порт Оторити“. Един от тях не искаше да си тръгне. Смърдеше на уиски от три метра. Казах му още веднъж да се разкара от сградата, но вместо да тръгне към вратата, той се насочи към мен. Извади нож от джоба си — мъничко ножче с назъбено острие, от тези за плодове. Размаха го заплашително и пренебрегна заповедта ми да го пусне. Двама свидетели, които наблюдаваха случката от ескалатора, се заклеха, че съм го застрелял при самозащита. — Той замълча и се усмихна. — Но това не беше вярно. Ако бях поискал, можех да го озаптя, без дори да се задъхам. Вместо това го гръмнах право в главата и мозъкът му се разхвърча наоколо. Искаш ли да знаеш защо постъпих така, Грегъри?
