Намисли си число

намислил Дърмот — каквото и да бе то? И каквото и да му костваше?

Имаше, естествено, и друга възможност. Възможно бе да няма никакво логично обяснение, нито смисъл в действията на Нардо и реакцията на Дърмот. Можеше да е просто онзи глупав принцип, заради който малките момченца се бият с пластмасови лопатки на пясъчниците, а възрастните мъже налитат на бой в баровете. Сърцето на Гърни потъна в петите, когато осъзна, че последното предположение бе точно толкова реално, колкото и останалите.

— Какво вие смятате за логично няма никакво значение — заяви Дърмот, като отново намести гъската с поглед, прикован в гърлото на Нардо. — Всъщност никоя от мислите ви не е от значение. Време е да свалите дрехите си.

— Първо ми кажи името й.

— Време е да се съблечете и да разбиете бутилката, и да скочите на леглото като гола маймуна. Като тъпо, отвратително чудовище, на което му текат лигите.

— Как се казва?

— Време е.

Гърни видя един мускул да потрепва на ръката на Дърмот — а това значеше, че пръстът му се е свил около спусъка.

— Просто ми кажи името й!

Гърни вече не се съмняваше какво се случва. Нардо бе очертал линията си в пясъка. Цялото му мъжество — и със сигурност животът му — бяха заложени на отговора, който искаше противникът да му даде. При Дърмот бе същото — той влагаше всичко от себе си, само и само да запази контрол. Гърни се зачуди дали Нардо осъзнава колко важна е идеята за пълен контрол за мъжа, когото се опитваше да надвие. Според Ребека Холдънфийлд — а и според всеки, който знаеше поне малко за серийните убийци — властта и контролът си струваха всяка цена, всеки риск. Пълната власт — заедно с абсолютното знание и всемогъществото, които пораждаше — е равна на най-голямата възможна еуфория. Да заплашваш тази цел на убиеца направо, без оръжие в ръката, си беше чисто самоубийство.

Явно Нардо бе напълно сляп за този факт и това още веднъж го бе довело на косъм от смъртта. Обаче този път Гърни не можеше да го спаси, като просто му извика да се подчини. Тактиката нямаше да проработи втори път. В момента в очите на Дърмот се виждаше само едно: убийство. Гърни никога не се бе чувствал толкова безпомощен. Нямаше никаква представа как да спре пръста върху спусъка.

И точно тогава чу гласа — чист и хладен като сребро. Без съмнение това бе гласът на Маделайн. Повтаряше нещо, което му бе казала преди години, когато бе попаднал в едно също толкова безнадеждно положение: „Има само един изход от задънена улица“.

Разбира се, помисли си той. Така абсурдно просто и толкова очевидно. Просто тръгни в обратната посока.

За да спреш човек, обсебен от нуждата за пълен контрол — и който убива, за да го получи — бе нужно да направиш точно обратното на онова, което те съветват инстинктите ти. И с думите на Маделайн в ума си, чисти като планински поток, той разбра какво трябва да стори. Беше безумно, безотговорно и напълно непростимо от правна и всякаква друга гледна точка — ако не проработеше. Но той бе сигурен, че не греши.

— Сега! Сега, Грегъри! — изсъска. — Застреляй го!

Последва дълъг миг, през който мъжете пред него еднакво неуспешно се опитваха да възприемат чутото. Изглеждаха като хора, които не могат да разберат откъде се е взела гръмотевицата, протътнала в такъв безоблачен ден. Смъртоносното съсредоточаване на Дърмот бе разклатено и сега патицата с оръжието се премести, макар и почти незабележимо, от Нардо към стола на Гърни. Устните му се разтеглиха от вече познатата страховита имитация на усмивка.

— Извинете, не ви чух? — На Гърни му се стори, че в престореното му безгрижие се е появил съвсем лек дискомфорт.

— Чу ме, Грегъри! — заяви. — Казах ти да го застреляш!

— Вие… ми… казахте?!

Гърни въздъхна с добре изиграно нетърпение:

— Губиш ми времето.

— Губя… Какво си мислите, че правите, по дяволите?! — Гъската помръдна още малко в посоката на Гърни. Спокойното безгрижие бе изчезнало напълно. Очите на Нардо се бяха разширили. Гърни не можеше да разчете напълно чувствата, които прозираха зад изумлението му. И затова, като че Нардо бе поискал обяснение за случващото се, Гърни се обърна към него и каза колкото можеше по-небрежно:

— Грегъри обича да убива хора, които му напомнят за баща му.

Откъм Дърмот се чу задавен звук, все едно се опита да каже или извика нещо, но думата се бе затъкнала в гърлото му. Гърни продължи да гледа само Нардо и добави със същия нехаен тон:

— Проблемът е, че от време на време е нужно някой леко да го подбутва. Чат-пат се заплита като пате в кълчища, докато се опитва да действа. И, за съжаление, прави грешки. Просто не е толкова умен, колкото си мисли. О, божичко! — Замълча и се вгледа замислено в Дърмот. Ясно се виждаше как мускулчетата потрепват на челюстта на онзи, за когото говореше. — Звучи обещаващо, какво ще кажеш? Това е малкият Грегъри Спинкс — не толкова умен, както си мисли, нали? Е, Грегъри? Смяташ ли, че ще стане добро стихотворение? — За малко да намигне на смутения убиец, но реши, че може и да прекали, ако го направи.

Дърмот го гледаше с омраза и объркване. Но имаше и още нещо. Гърни се надяваше то да е белег, че има купчина въпроси. А тях никой маниак на тема контрол не би оставил неразгадани, преди да убие единствения човек, способен да им даде отговор.

Следващата дума, която Дърмот произнесе, вече наистина му вдъхна надежда:

— Грешки?

Гърни мрачно кимна: