Намисли си число

— Първоначално имах чувството, че е мъж, който се опитва да звучи като жена. После пък ми се стори, че може да е жена, която се прави на мъж. Имаше нещо неестествено, нещо насилено.

— Интересно — отсъди Гърни. — И още нещо — записахте ли всичко, което каза?

Тя отново се поколеба.

— Не съм сигурна, че разбирам какво точно имате предвид.

— Струва ми се — обясни той, стиснал между пръстите си розовото листче, — че това съобщение ви е било продиктувано много внимателно, включително с местата, където свършва всеки стих.

— Точно така.

— Тоест, той трябва да ви е казал, че подредбата на стиховете е важна и че трябва да ги запишете точно както ви ги диктува.

— А, разбирам. Да, той ми каза къде започва и свършва всеки стих.

— Беше ли казано нещо друго, каквото и да е, което не е написано тук?

— Ами… всъщност да, той каза още нещо. Преди да затвори, попита дали съм пряко подчинена на господин Мелъри в института. Потвърдих и тогава той заяви: „Няма да е зле да си потърсите нова работа. Чувам, че духовното обновление е отмираща индустрия“. После се разсмя. Явно смяташе това за много смешно. Накрая ми нареди веднага да предам съобщението на господин Мелъри. Затова и го донесох от офиса. — Погледът, с който стрелна Мелъри, бе разтревожен. — Надявам се да не съм сбъркала.

— Не си, точно така трябваше да направиш — успокои я Мелъри, имитирайки човек, който контролира ситуацията.

— Сюзън, забелязах, че говориш за човека, оставил съобщението, като за „него“ — намеси се Гърни. — Означава ли това, че си напълно сигурна, че е бил мъж?

— Така мисля.

— Той намекна ли по някакъв начин по кое време смята да се обади довечера? Даде ли някакви указания?

— Не.

— Има ли нещо друго, което да си спомняш — каквото и да е, независимо колко незначително ти се струва?

Между веждите й се появи лека бръчка.

— Побиха ме тръпки от него… останах с впечатлението, че не е особено приятен човек.

— Разгневен ли звучеше? Груб? Заплашваше ли?

— Не, съвсем не. Беше учтив, но…

Гърни я зачака да намери подходящите думи.

— Може би защото беше прекалено учтив. Или пък заради странния глас. Не съм съвсем сигурна кое точно предизвика онова притеснително усещане. Изплаши ме.

След като Сюзън напусна, Мелъри замислено се загледа в пода между краката си.

— Време е да отидеш в полицията. — Гърни реши, че това е най-подходящият момент да каже онова, което мислеше.

— Полицията в Пиъни? Божичко, самото име звучи като на кабаретно гейшоу!

Гърни не обърна внимание на несръчния му опит да се пошегува.

— Тук не става въпрос само за няколко откачени писма и едно телефонно обаждане. Имаме си работа с някой, който те мрази, който иска да се разплати с теб. Попаднал си на мерника му, а той може би се кани да дръпне спусъка.

— Наистина ли? Х. Арибда?

— По-вероятно онзи, измислил въпросния псевдоним.

И Гърни разказа на Мелъри онова, което си бе припомнил с помощта на Маделайн за Харибда в гръцката митология. Заедно с факта, че не бе успял да открие официални данни за никакъв Х. Арибда в Кънектикът или в съседните му щати, а бе използвал всички възможни търсачки и бе ровил из какви ли не сайтове.

— Водовъртеж? — запита Мелъри обезпокоено.

Гърни кимна.

— Господи! — възкликна Мелъри.

— Какво има?

— Най-ужасяващият ми страх е от удавяне.

Глава 12За значението на честността

Мелъри беше застанал край камината с ръжен в ръка и пренареждаше горящите цепеници.

— Защо се върна чекът? — започна да се чуди той отново. — Този тип изглежда толкова педантичен… Господи, само погледни почерка му — като на счетоводител е! Такъв човек не би объркал адреса. Направил го е с определена цел. Само че каква?! — Той се извърна от огъня: — Дейви, какво става, по дяволите?!

— Може ли да погледна бележката, с която се е върнал чекът? Онази, която ми прочете по телефона?