— Не зная. Не още. Но ще разберем.
Нещо си бе дошло на мястото — не разрешението, все още бе твърде далеч от това, но нещо в него се бе раздвижило. Вече бе отдаден напълно на предизвикателството, на сто процента.
Маделайн бе застанала на вратата на кабинета и го видя. Видя острата светлина в очите му — огъня на този несравним ум — и както винаги това я изпълни със страхопочитание. И самота.
Интелектуалното предизвикателство, което представляваше загадката с новото число, както и приливът на адреналин, предизвикан от нея, държаха Гърни буден дълго след като мина полунощ, макар да си бе легнал в десет. Неспокойно се обръщаше от една страна на друга, докато съзнанието му се блъскаше в проблема — както когато човек не може да открие ключа си насън и обикаля къщата, пробвайки отново и отново заключените врати и прозорци.
А после отново усети вкуса на индийското орехче от супата с тиква, с която бяха вечеряли, което само засили усещането за неприятен сън. „Ако все още не знаеш кой съм, просто си помисли за числото деветнайсет.“ И точно това бе числото, което Мелъри бе избрал. За което бе помислил, преди да отвори писмото. Невъзможно! Но се бе случило. Проблемът с индийското орехче се влошаваше. Три пъти стана да пие вода, но вкусът му отказваше да изчезне. А след това и маслото се превърна в проблем. Масло и индийско орехче. Маделайн слагаше по много и от двете в супата си от тиква. Даже веднъж бе споменал за това пред терапевта им. Бившият им терапевт. Всъщност терапевт, когото бяха посетили само два пъти, когато се караха на тема дали той да се пенсионира и си бяха помислили (погрешно, както се оказа), че ако включат и трета страна, това може да внесе яснота и да помогне за дебатите. Сега се опита да си припомни как изобщо бе повдигнат въпросът за супата, какъв бе контекстът, защо бе сметнал за подходящо да говори за нещо толкова незначително.
Случило се бе по време на часа, когато Маделайн заговори за него, сякаш той не беше в стаята. Започна с разказ за това как спи. Обясни на терапевта, че след като веднъж заспи, рядко се събужда преди сутринта. А, да — точно така. Тогава той се бе намесил с думите, че единственото изключение е през нощите, когато е правила супа от тиква и той не успява да отмие от небцето си вкуса на масло и индийско орехче. Обаче тя бе продължила да говори, като пренебрегна краткото му и глупаво включване. Обръщаше се само към терапевта, сякаш двамата бяха възрастни, които обсъждат дете.
Беше казала, че не я учудва това, че след като веднъж заспи, Дейв рядко се буди до сутринта. Толкова добър мъж, толкова свестен — и въпреки това, толкова изпълнен с вина заради самия факт, че е човек. Така измъчван от грешките и недостатъците си. С несравним списък от професионални успехи, помрачени — в ума му — от шепа провали. Винаги размишлява. Неумолимо и неуморно разрешава проблемите — един подир друг — като Сизиф, който търкаля камъка нагоре по хълма, отново и отново, и отново. Смята живота за загадка, която трябва да бъде разгадана. Но не всичко в живота е загадка, бе казала тя най-накрая на него, вместо на терапевта. Има неща, които трябва да бъдат възприемани по други начини. Мистерии — не загадки. Неща, които да бъдат обичани — не дешифрирани.
Това да си припомни тогавашните й коментари, докато лежеше в леглото, оказа странен ефект върху него. Напълно потъна в спомена, едновременно обезпокоен и изтощен от него. Най-накрая той изчезна, заедно с вкуса на масло и индийско орехче, и Гърни се гмурна в неспокоен сън.
Бе почти утро, когато бе разбуден от Маделайн. Тя стана от леглото и тихо си издуха носа. За секунда той се замисли дали не е плакала, но мисълта бе неясна и лесно бе изместена от по-правдоподобното обяснение, че жена му отново страда от някоя от есенните си алергии. В полудрямката си той смътно осъзнаваше действията й. Тя отиде до шкафа и се наметна с хавлиения си халат. Малко по-късно чу — или си представи, че е чул, не бе напълно сигурен кое от двете — стъпките й по стълбите към сутерена. По някое време след това я видя да излиза безшумно през вратата на спалнята. В първите бледи лъчи на утринната светлина, която нахлуваше в коридора от спалнята, тя приличаше на привидение. Носеше нещо — някаква кутия.
Очите му все още бяха натежали от изтощението, така че той дремна още един час.
Глава 15
Дихотомии
Стана не защото си бе отпочинал или дори защото бе напълно буден, а защото ставането бе за предпочитане пред това да потъне отново в съня, от който не си спомняше конкретни детайли. Приличаше на махмурлука през студентските му години. Насили се да влезе под душа, който съвсем леко подобри настроението му, после се облече и отиде в кухнята. Остана доволен, когато видя, че Маделайн е направила достатъчно кафе и за двама им. Тя бе седнала на кухненската маса и замислено гледаше през френските прозорци. Беше обгърнала с две ръце голямата си сферична чаша, над която се издигаше пара. Сякаш искаше да се стопли. Той си сипа чаша кафе и седна срещу нея на масата.
— Добро утро! — каза й той.
Тя му се усмихна разсеяно в отговор. Той проследи погледа й през градината чак до покрития с дървета хълм в далечния край на пасището. Сърдит вятър оголваше дърветата от последните им листа. Силният вятър обикновено правеше Маделайн нервна, откакто един огромен дъб се бе стоварил на шосето точно пред колата й в деня, когато се преместиха в Уолнът Кросинг. Днес обаче тя явно бе прекалено заета, за да му обърне внимание.
След една-две минути се обърна към него, а погледът й се изостри, като че ли нещо в облеклото или изражението му внезапно й бе направило впечатление.
— Къде ще ходиш? — попита тя.
Той се поколеба.
— До Пиъни. В института.
— Защо?
— Защо? — Гласът му бе станал дрезгав от раздразнение. — Защото Мелъри все още отказва да отнесе проблема си до местната полиция, а аз искам да го подтикна още малко в тази посока.
— Можеш да свършиш това и по телефона.
— Не и толкова добре, колкото ще го направя лице в лице. Освен това искам копия на всички бележки, както и на записа от телефонното обаждане от снощи.
— Куриерските фирми не се ли използват именно за такива цели?
— Какъв е проблемът да отида до института?
