— Тук съм — увери го Гърни. — Затвори, провери си пощенската кутия, обади ми се пак.
Гърни едва бе затворил телефона, когато той звънна отново. Той вдигна:
— Да?
— Тате?
— Моля?!
— Ти ли си?
— Кайл?
— Да. Добре ли си?
— Чудесно. Просто съм се захванал с нещо.
— Всичко наред ли е?
— Да, да. Извинявай за грубостта, но очаквам обаждане през следващите една-две минути. Хайде да ти звънна по-късно, става ли?
— Няма проблем. Просто исках да ти разкажа за някои нови неща, които се случиха, неща, които правя. Не сме разговаряли отдавна.
— Ще ти се обадя, когато се освободя.
— Разбира се. Добре.
— Извинявай. Благодаря ти. Ще се чуем след малко.
Гърни затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Божичко, как се натрупваха нещата. Разбира се, вината, че са се насъбрали толкова, си беше лично негова. Взаимоотношенията му с Кайл бяха едно от нещата в живота му, които никога не бяха наред, изградени върху непрекъснато отбягване и същевременно опити за рационално обяснение на това.
Кайл бе плодът на първия му, съвсем краткотраен брак с Керън — споменът за този брак, двайсет и две години след развода, все още го караше да се чувства неловко. Всички, които ги познаваха, от самото начало бяха наясно колко са неподходящи един за друг; въпреки всичко, водени от непокорна решителност (или емоционални липси и недъзи, както често си бе мислил в малките часове на безсънните нощи), те бяха встъпили в този злочест съюз.
Кайл приличаше на майка си и притежаваше нейните инстинкти за манипулиране, както и стремежа й към материалното. Разбира се, носеше името, което тя бе настояла да му даде. Кайл. Гърни така и не го възприе, не се чувстваше удобно с това име. Независимо от интелигентността на младия мъж и преждевременния му успех във финансовите среди, Кайл все още му звучеше като името на обсебено от собствената си личност хубаво момче от сапунен сериал. Освен това самото съществуване на Кайл бе постоянно напомняне за онзи брак. Напомняне, че все още има някаква значима част от същността му, която не разбираше — част, която го бе накарала да поиска да се ожени за Керън.
Той затвори очи, потиснат от невъзможността да разбере собствените си подбуди и от отрицателната реакция към собствения му син.
Телефонът иззвъня. Той отговори, като се страхуваше, че отново е Кайл, но този път бе Мелъри.
— Дейви?
— Да.
— В пощенската кутия имаше един плик. На него са напечатани моето име и адрес, но няма пощенски разноски, дата или марка. Трябва да е донесен на ръка. Да го отворя ли?
— Усещаш ли в него да има нещо различно от хартия?
— Като например какво?
— Каквото и да било, което не е писмо.
— Не. Напълно плосък плик, все едно вътре няма нищо. Няма никакви несвойствени предмети, ако това имаш предвид. Да го отворя ли?
— Действай, но спри, ако видиш каквото и да е, различно от хартия.
— Добре. Отворих го. Само един лист. Напечатан. Съвсем обикновен, няма титул на бланка. — Последваха няколко секунди тишина. — Какво?! Какво, по дяволите…
— Какво има?
— Това е невъзможно! Просто няма начин…
— Прочети ми го.
Мелъри зачете с невярващ глас:
— „Оставям ти тази бележка, да не би случайно да пропуснеш обаждането ми. Ако все още не знаеш кой съм, просто си помисли за числото деветнайсет. Напомня ли ти на някого? И помни — ще се срещна с теб през ноември или най-късно през декември.“
— Това ли е?
— Това е. Точно така казва — „просто си помисли за числото деветнайсет“. Как, по дяволите, е направил това? Невъзможно е!
— Но така пише?
— Да! Само че… искам да кажа, че… Не знам какво искам да кажа! Имам предвид… това просто не е възможно! Господи, Дейви, какво става?!
