Глава 14
Пратката
Маделайн беше донесла торбичката си с принадлежности за плетене на дивана и бе погълната от един от трите проекта — всеки в различна степен на изработка — с които се занимаваше. Гърни бе седнал в креслото до нея и разгръщаше шестстотинте страници на ръководството за софтуера си за обработка на снимки, но му бе трудно да се концентрира. Цепениците в камината бяха догорели; от въглените се издигаха малки искрици, които потрепваха във въздуха и после изчезваха.
Когато звънна телефонът, Гърни побърза към кабинета си да вдигне.
Гласът на Мелъри беше нисък и нервен:
— Дейв?
— Тук съм.
— Той е на другата линия. Пуснал съм на запис. Сега ще включа и теб. Готов ли си?
— Давай.
Миг по-късно Гърни чу странен глас, хванат в средата на изречението:
— … далеч за определен период време. Но искам да знаеш кой съм. — Тонът беше висок и напрегнат, ритъмът на говорене — тромав и изкуствен. Имаше и някакъв акцент, чуждестранен, но неопределен, като че думите биваха произнасяни неправилно, с цел да се прикрие самоличността на говорещия. — По-рано тази вечер оставих нещо за теб. Получи ли го?
— Да получа какво? — гласът на Мелъри, сякаш щеше да се пречупи всеки момент.
— Още не си? Ще го получиш. Знаеш ли кой съм?
— Кой си?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се! Откъде те познавам?
— Числото шестстотин петдесет и осем не ти ли разкри кой съм?
— То не означава нищо за мен.
— Наистина ли? Та това бе твоят избор — от всички числа, които можеше да избереш.
— Кой си ти, по дяволите?!
— Има още едно число.
— Моля?!
— Казах, че има още едно число. — Гласът се забавляваше садистично.
— Не разбирам!
— Помисли си за някое друго число, различно от шестстотин петдесет и осем.
— Добре, добре. Намислих си.
— Много добре! Напредваме. Сега прошепни числото.
— Съжалявам… какво?
— Прошепни числото.
— Да го прошепна?
— Да.
—
Думата бе посрещната с продължителен и невесел смях.
— Добре, много добре.
— Кой си ти?
— Все още ли не знаеш? Толкова много болка, а ти нямаш представа. Предвиждах, че това може да се случи. Оставих ти нещо по-рано днес. Кратка бележка. Сигурен ли си, че още не си я получил?
— Не знам за какво говориш!
— Но знаеше, че числото е деветнайсет.
— Ти каза да си намисля число!
— Само че това бе правилното число, нали?
— Не разбирам.
— Кога за последно си проверявал пощенската си кутия?
— Пощенската кутия? Не зная. Като че ли… днес следобед?
— Най-добре да погледнеш пак в нея. И запомни — ще се срещна с теб през ноември или най-късно през декември. — Думите бяха последвани от тих звук, показващ, че връзката е прекъснала.
— Ало? — извика Мелъри — Там ли си? Там ли си? — Когато проговори отново, звучеше изтощено: — Дейв?
