А после, неизвестно по какви неведоми пътища на логиката, започна да разсъждава — защо кръвта бе червена като нарисувана роза? Опита се да си спомни пълния текст на третото стихотворение:

„Правя онова, което съм направил, не за пари или за забавление, а защото дълговете трябва да се плащат, и щетите — да бъдат възстановени с кръв, която е така червена, както нарисувана на картина роза. Че ще пожъне, каквото е посял, туй го знае всеки злосторник.“

Розата бе символ на яркочервения цвят. Какво добавяше, като я наричаше нарисувана?

Дали по този начин ставаше по-червена? Или заприличваше повече на кръв?

Желанието на Гърни да се прибере се засилваше от глада му. Вече бе късен следобед, а освен кафето в магазина на Абелард сутринта, не бе ял или пил нищо цял ден.

На Маделайн започваше да й се гади, ако времето между храненията бе твърде дълго; той пък ставаше склонен да обвинява и осъжда — а това състояние съвсем не бе лесно за разпознаване. Гърни бе открил няколко белега, които като барометър му помагаха да преценява настроението си. Един от тях се намираше от западната страна на шосето, точно след края на Уолнът Кросинг. „Камилската гърбица“ бе художествена галерия, в която се излагаха работите на местни художници, скулптори и други артистични души. Барометричната й функция бе много проста: един поглед към витрината й предизвикваше у него — ако бе в добро настроение — одобрение към ексцентричността на рисуващите му съседи; когато обаче бе в лошо, с този единствен бърз поглед той вникваше чак до дълбините на безсмислените им напъни. Днешният ден бе от втория тип — което бе навременно предупреждение (тъй като вече се бе насочил към камината и съпругата си) — да не прекалява с изразяването на собствено мнение.

Сутрешните върхушки от листа и боклуци отдавна се бяха разнесли от окръжната магистрала и по-ниските части на долината. Но по прашното шосе, което се изкачваше по падината между хълмовете и свършваше при плевнята и пасището на Гърни, все още личаха като кръпки остатъци от тях. Тъмносивите облаци придаваха на пасището мрачен и зимен вид. Той изпита леко раздразнение, когато видя, че тракторът е докаран от плевнята до бараката за инструменти, в която се намираха приставките му за косене, за копаене на дупки и за разчистване на сняг. Вратата на бараката бе отворена — дразнещ намек, че има работа за вършене.

Той влезе в къщата през кухненската врата. Маделайн бе седнала край камината в далечния край на стаята. Чинията на масичката за кафе — в която имаше огризка от ябълка, чепки и семки от грозде, остатъци от сирене чедър и трохи хляб — подсказваше, че току-що е погълнала чудесен обяд. Това пък му напомни за собствения му глад и напрежението в него затрептя като изпъната пружина. Тя вдигна поглед от книгата си и леко му се усмихна. Той отиде до мивката и пусна водата да се източи, докато не стане както я предпочита — ледена. Осъзнаваше, че се държи агресивно — това бе формата на отбрана, която възприе. Добре знаеше, че Маделайн изобщо не одобрява пиенето на твърде студена вода. Но действието бе веднага последвано от чувство на срам, че е дотолкова дребнав, злонамерен и инфантилен, че да потъне в подобна измислена схватка. Изпита необходимост да смени темата, а после се сети, че няма тема за променяне. Въпреки това проговори:

— Видях, че си откарала трактора до бараката.

— Исках да му прикача приставката за разчистване на сняг.

— Имаше ли някакъв проблем?

— Помислих си, че ще е добре да ни е приготвена, преди да има истинска снежна буря.

— Исках да кажа — имаше ли някакви проблеми с прикачването й?

— Твърде е тежка. Помислих си да те почакам, за да ми помогнеш.

Той кимна — не бе нито съгласие, нито отказ — и си помисли: „Ето, пак го правиш — принуждаваш ме да свърша нещо, като го започваш сама. Знаеш, че ще трябва да довърша след теб“.

Тъй като разпознаваше подводните камъни на настроението си, прецени, че ще е най-разумно да замълчи.

Напълни чашата си с ледена вода, която течеше от чешмата, и я изпи, без да бърза.

Маделайн погледна надолу към книгата си и каза:

— Обади се оная жена от Итака.

— Жена от Итака ли?

Тя игнорира въпроса.

— Да не би да говориш за Соня Рейнолдс? — запита той.

— Точно така. — Гласът й звучеше толкова незаинтересовано, колкото и неговият.

— Какво искаше?

— Ааа, ето това е добър въпрос!

— Какво имаш предвид под „добър въпрос“?

Вы читаете Намисли си число
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату