— Е, и?
— При обикновената телефонна конферентна връзка участниците трябва да бъдат набрани от един и същи човек. Само че системата „Рикошет“ е преодоляла това. Ако някой ти се обади, можеш да добавиш други участници, като ги набереш — без същевременно да изключваш този, който ти е звъннал първи. Всъщност той може въобще да не разбира, че включваш други хора. Както ми го обясниха, обаждането към новия участник минава по отделна линия и след като връзката се осъществи, двата сигнала се сливат. Вероятно обяснявам твърде нескопосано техническите подробности, но идеята е, че когато довечера Харибда се обади, мога да те набера и ти също да слушаш разговора.
— Добре. Определено ще си бъда вкъщи.
— Страхотно! Оценявам го. — Усмихна се като човек, изпитал временно облекчение от хронична болежка.
Отвън се чу камбана, която удари няколко пъти. Звукът беше силен, като на стара корабна камбана. Мелъри погледна малкия златен часовник на китката си.
— Трябва да се подготвя за следобедната си лекция — обяви той с лека въздишка.
— Каква е темата?
Мелъри се надигна от стола си, оправи с ръка няколко гънки върху кашмирения си пуловер и — с известно усилие — изобрази на лицето си широка усмивка.
— „За значението на честността“.
Силният вятър не бе стихнал и времето все още беше студено. Над тревата се носеха кафяви листа. Мелъри се бе отправил към главната сграда, след като бе благодарил отново на Гърни и му бе напомнил да не говори по телефона довечера, за да може да се свърже с него. Беше се извинил за натоварената си програма и в последния момент му бе отправил покана — да се разходи из имота, да усети мястото, след като така и така е тук.
Гърни застана на елегантната веранда на Мелъри и закопча якето си. Реши да приеме предложението и се насочи към паркинга по заобиколен маршрут, като следваше широката извивка на градините, които опасваха къщата. Една обрасла с мъх пътека го отведе от задната част на сградата до изумруденозелена поляна, отвъд която гъста кленова гора се спускаше към долината. Нисък каменен зид отделяше тревата и дърветата. Приблизително на средата на стената съзря една жена и двама мъже, които бяха погълнати от градинарска дейност — садяха и торяха нещо.
Докато Гърни крачеше към тях през широката ливада, разбра, че мъжете (те копаеха) са млади латиноамериканци; а жената, обута със зелени ботуши до коленете и кафяво работно яке, е по-възрастна. Тя даваше нарежданията. Няколко чувала с луковици, всеки обозначен с различен цвят, лежаха отворени на ниска градинарска количка. Жената мяташе нетърпеливи погледи към работниците си.
— Карлос! — извика тя — Roja, blanca, amarilla… roja, blanca, amarilla! — И после повтори, без да се обръща конкретно към някого: — Червени, бели, жълти… червени, бели, жълти. Не е толкова трудно да се запомни в какъв ред се садят, нали?!
Тя въздъхна с философско примирение по повод неспособността на служителите по принцип, след което грейна в радостна усмивка, когато видя Гърни да се приближава.
— Вярвам, че цъфналото цвете е най-лечебната гледка на света — обяви с онзи акцент от Лонг Айлънд, който е характерен за висшата класа и при който думите се произнасят със стиснати устни. — Не сте ли съгласен?
Преди да успее да й отговори, тя протегна ръка и се представи:
— Аз съм Кеди.
— Дейв Гърни.
— Добре дошли в рая на земята! Не мисля, че съм ви виждала преди.
— Дойдох само за ден.
— Така ли? — Нещо в тона й буквално настояваше за обяснение.
— Приятел съм на Марк Мелъри.
Тя леко се намръщи:
— Дейв Гърни, нали така казахте?
— Точно така.
— Сигурна съм, че и да е споменавал името ви, то не ми говори нищо. Отдавна ли познавате Марк?
— От колежа. Мога ли да попитам вие какво правите тук?
— Какво правя тук? — Веждите й се извиха от удивление. — Живея тук. Това е домът ми. Аз съм Кеди Мелъри. Марк ми е съпруг.
Глава 13
Нищо, за което да се чувстваш виновен
Въпреки че вече бе обяд, сгъстяващите се облаци покриваха долината и създаваха впечатлението, че е зима. Гърни пусна отоплението в колата, за да прогони студа от вкочанените си ръце. Усещаше всяка от ставите на пръстите си. Те бяха станали по-чувствителни и това му напомни за артрита на баща му. Той ги изпъна, а после сви върху волана.
Спомни си как веднъж попита този необщителен и недосегаем мъж дали подутите му кокалчета го болят. „Това е от възрастта — нищо не може да се направи по въпроса“, бе отвърнал баща му с тон, който не предразполагаше към по-нататъшни дискусии.
Умът му се върна към Кеди. Защо Мелъри не му бе казал за новата си съпруга? Нима не искаше той да разговаря с нея? И щом бе пропуснал да спомене, че има съпруга, какво ли още бе скрил?
