отличаваше с едно особено, непринудено съвършенство — илюзията за аматьорска снимка, но без разкриваните от светлосенките недостатъци или странната композиция на истинските аматьорски снимки. Точно това усещане за внимателно създадена безгрижност — егоцентричното желание да изглеждаш не егоцентричен — въплъщаваше на живо Мелъри. Както обикновено, Маделайн беше улучила право в десетката.
— В имейла си споменаваш проблем. — Гърни мина направо на въпроса с безцеремонност, която граничеше с грубост.
— Да — потвърди Мелъри, но вместо да обясни за какво става дума, се захвана да припомня един глупав спор на техен състудент с професора по философия — с явното намерение да прибави още една нишка към задължението, което създаваше старата училищна връзка.
Докато разказваше историята, Мелъри говореше за себе си, Гърни и въпросния второкурсник като за „тримата мускетари от кампуса на Роуз Хил“, в отчаяно усилие да накара обикновената случка от студентския живот да звучи като нещо героично. Според Гърни този стремеж беше силно смущаващ, така че той предпочете да не окуражава госта си с коментари и само мълчаливо се взираше в него.
— Ами, всъщност — най-накрая каза Мелъри, като с очевидно неудобство се върна към настоящия въпрос, — не съм сигурен откъде да започна.
„Щом не знаеш как да започнеш собствения си разказ, помисли си Гърни, защо изобщо си тук, по дяволите!“
А после Мелъри все пак отвори куфарчето си и извади от него две книжки с меки корици. Подаде ги на Гърни много внимателно, сякаш бяха чупливи.
Бяха същите книги, за които беше прочел в принтираните от сайта страници. Първата се казваше „Единственото, което има значение“, а подзаглавието й беше „Силата на подсъзнанието може да промени живота ви!“. Втората се наричаше „Честно!“, с подзаглавие „Единственият начин да бъдеш щастлив“.
— Възможно е да не си чувал за тези книги. Имаха известен успех, но не бяха точно бестселъри. — Мелъри се усмихна с добре отработена имитация на скромност. — И не казвам, че трябва да ги прочетеш веднага. — Нова усмивка, като че казаното беше много забавно. — Но все пак те ще ти дадат известна представа за онова, което се случва в момента и защо се случва, след като обясня какъв е проблемът ми. А може би трябва да кажа „предполагаемият ми проблем“. Цялата работа силно ме озадачава.
„И те плаши, при това немалко!“ — отсъди Гърни.
Мелъри си пое дълбоко дъх, застина, след което започна разказа си с крехката решителност, с която човек навлиза в дълбоки води:
— Първо ще ти разкажа за бележките, които получих. — Той отново бръкна в куфарчето си и извади от него два плика. Отвори единия. В него имаше бял лист хартия, изписан на ръка от едната страна, както и по- малък плик, като тези, които използват от доброволческата организация RSVP1.
Подаде листа на Гърни.
— Това беше първото съобщение. Получих го преди около три седмици.
Гърни се облегна назад в стола, за да разгледа по-внимателно писмото. Спретнатият почерк веднага му направи впечатление. Думите бяха елегантно и педантично оформени и извикаха в съзнанието му неочаквания спомен за сестра Мери Джоузеф и изящно написания на дъската урок по граматика. Но дори по-странно от старателния краснопис бе това, че беше използвана писалка — а мастилото бе червено.
Гърни се намръщваше все повече, докато четеше. Като приключи, прочете бележката отново. Нямаше нито поздрав, нито подпис.
„Вярваш ли в съдбата? Аз да, защото смятах, че никога няма да те видя отново. А после, един ден — ето те и теб. Спомените се върнаха: как звучи гласът ти, как се движиш… и най-вече, как мислиш. Ако някой те накара да си избереш число, зная кое ще е числото. Не ми ли вярваш? Ще ти го докажа. Намисли си число — от едно до хиляда. Първото, което ти хрумне. Представи си го. А сега виж колко добре познавам тайните ти: отвори малкия плик.“
Гърни измърмори нещо неопределено и хвърли въпросителен поглед към Мелъри, който го беше наблюдавал напрегнато, докато четеше.
— Имаш ли някаква представа кой ти го е изпратил?
— Абсолютно никаква.
— Някакви подозрения?
— Съвсем не.
— Хмм. А ти налапа ли стръвта?
— Стръвта? — Явно Мелъри не беше мислил по този начин за случката. — Ако имаш предвид дали съм си намислил число, да, намислих си. Предвид обстоятелствата щеше да ми е много трудно да не го направя.
— Значи си избра едно число?
— Да.
— И?
— Числото, което си намислих, беше шестстотин петдесет и осем. — Той го повтори, като внимателно произнесе цифрите — шест, пет, осем — сякаш те би трябвало да говорят нещо на Гърни. Като се увери, че това не е така, той нервно си пое дъх и продължи. — Числото шестстотин петдесет и осем няма никакво конкретно значение за мен. Просто беше първото, което ми хрумна. Измъчих се, докато се опитвах да се сетя дали има нещо, с което го асоциирам, някаква причина, поради която да избера точно него, но такова няма… абсолютно нищо.
