— Не пренебрегваме нищо. — Хардуик изведнъж се настрои отбранително. — Близките къщи не са кой знае колко, не повече от десетина на пътя от селото до института… Посетихме семействата още през първите двайсет и четири часа. Не получихме и грам полезна информация. Никой нищо не е чул, нито видял, още по-малко пък помни. Никакви непознати лица, странни шумове, коли в необичаен час, нищо извън обичайното. Двама души мислят, че са чули койоти. Други двама споменаха за крясък на бухал.

— По кое време?

— По кое време кое?

— Крясъкът на бухала.

— Нямам никаква идея, защото не помнеха. Към полунощ беше най-доброто им предположение.

— Сградите с квартири?

— Моля?

— Някой провери ли квартирите и въобще местата, където може да се отседне?

— Има един мотел точно след селото — западнало място, в което отсядат ловци. Било е празно през онази нощ. В радиус от четири-пет километра има само още два подходящи за престой хотела, които предлагат и закуска. Единият е затворен през зимата. В другия, ако си спомням правилно, е била заета само една стая през нощта на убийството — някакъв любител-орнитолог и майка му.

— И е наблюдавал птици през ноември?!

— И на мен ми се стори странно, затова проверих няколко сайта за любителите на птици. Явно сериозните предпочитат зимата — дърветата нямат листа, съответно видимостта е по-добра, а пък има много фазани, сови, яребици, синигери, дрън-дрън.

— Говори ли с хората?

— Говорих с един от собствениците — двойка педали с глупави имена. Не научих нищо полезно.

— Глупави имена?

— Да, единият се казва Пийчпит6 или нещо подобно.

— Пийчпит?

— Нещо такова. Всъщност, не, Плъмстоун7, така беше. Пол Плъмстоун. Можеш ли да повярваш?!

— Някой говорил ли е с любителите на птици?

— Мисля, че са си тръгнали, преди Блат да отиде там, но няма да се подпиша под това твърдение.

— И никой не ги е проследил?

— Божичко! Че какво изобщо ще знаят те за това? Ако искаш да отидеш при Пийчпитови, моля, заповядай! Името на мястото е „Лаврите“ и се намира на около два километра и половина надолу по планината от института. Имам определен брой хора, с които разполагам за този случай, и не мога да губя времето им в преследване на всеки жив човек, минал през Пиъни!

— Правилно.

Отговорът на Гърни беше неясен в най-добрия случай, но явно поуспокои Хардуик, защото той добави с почти сърдечен тон:

— И като говорим за заетост на служителите, трябва да се връщам на работа. Ти какво каза, че правиш тук?

— Реших, че ако се поразходя отново из имението, може да ми хрумне нещо.

— Това ли е методологията на най-добрия нюйоркски криминалист? Направо е жалка!

— Знам, Джак, знам. Но точно в момента това е най-доброто, което мога да предложа.

Хардуик се върна в къщата, като клатеше главата си с преувеличено неверие.

Гърни вдиша влажния мирис на снега и — както винаги — за кратко той събуди емоционален спомен от детството му, който изместваше всички разумни мисли и който не можеше да се разкаже с думи. Насочи се през побелялата поляна към гората, а ароматът на снега все така му припомняше историите, които му беше чел баща му, когато бе на пет или шест години. Те си оставаха по-живи и ярки за него, отколкото каквото и да било в истинския му живот — истории за пионери, колиби в пустошта, следи в горите, добри индианци, лоши индианци, пречупени клончета, отпечатъци от мокасини в тревата, скършеното листо на папрат, даващо съдбоносно доказателство, че врагът е преминал оттук, крясъците на горските птици — някои истински, някои надавани от индианците, които общуват помежду си с тях — образи така реални и с толкова много подробности. Помисли си за иронията в това, че запомненото от историите на баща му беше заменило спомените за самия човек. Разбира се, баща му не бе имал почти никакъв контакт с него, освен тези разкази. Той най-вече работеше. Работеше и пазеше мислите си за себе си.

Работеше и пазеше мислите си за себе си. Всъщност тази фраза, обобщаваща цял един живот, описваше собственото му поведение толкова точно, колкото и бащиното му. Преградите, които някога бе издигнал, за да не забелязва подобни прилики, напоследък бяха започнали да се пропукват. Подозираше, че не просто се е превърнал в баща си, но и го е сторил много отдавна. Работеше и пазеше мислите си за себе си. Усещането за живота му, разкрито от тези няколко думи, бе: малък, ограничен, сдържан. Унизително бе да откриеш каква огромна част от времето ни на тази земя можеше да се заключи в едно изречение. Какъв съпруг бе, ако границите му бяха така ясно очертани, а енергията му оставаше в тях? И какъв баща? Какъв е този баща, който е така погълнат от професионалните си задължения, че…

Не. Това му стигаше.

Гърни крачеше през гората по — поне доколкото си спомняше — маршрута на стъпките, сега скрити от новия сняг. Когато стигна до вечнозелената горичка, където следата бе изчезнала така неправдоподобно, се спря. Вдиша аромата на бор, заслуша се в дълбоката тишина на мястото и зачака вдъхновение. Нямаше

Вы читаете Намисли си число
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату