обърнати на обратно! — и се насочва към „Филчърс Бруук Роуд“. Пътят е почистен от общинските служители, така че там стъпки няма. Отива пеша до колата си на „Торнбуш Лейн“ или надолу към селото, или въобще някъде.
— Полицаите от Пиъни видели ли са някого, докато са пътували нагоре?
— Очевидно не, но той лесно може да е навлязъл в гората, като ги е чул, или пък… — Той замълча, за да обмисли вариантите.
— Или?
— Това не е най-вероятната възможност, но ми казаха, че в планината наблизо има хотел, който би трябвало да са проверили. Звучи доста странно, след като почти е отсякъл главата на жертвата си… Но маниакът, с когото си имаме работа, може просто да е повървял до удобната си стаичка в хотела.
Продължиха мълчаливо да лежат един до друг още известно време, а умът на Гърни трескаво препускаше по сценария на престъплението, който му бе хрумнал. Държеше се като човек, който тъкмо е спуснал на вода построена в домашни условия лодка и сега внимателно я проверява за евентуални пробойни. Когато се увери, че такива няма, или поне не толкова големи, той попита Маделайн за какво мисли.
— Идеалният противник — отговори му тя.
— Моля?
— Идеалният противник.
— Какво означава това?
— Ти обичаш загадките. Той също. Брак, благословен в небесата.
— Или в ада?
— Няма значение. Между другото, нещо не е наред в тези бележки.
— Не е наред… какво?
Маделайн имаше навика да пропуска съществена част от асоциативната верига, довела я до даден извод, като по този начин го оставяше далеч назад.
— Бележките, които ми показа — от убиеца до Мелъри. Първите две, после стихотворенията… опитвах се да се сетя какво пише във всяка една от тях.
— И?
— И доста се затрудних, макар че имам добра памет. После разбрах каква е причината. В тях нямаше нищо реално.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма нищо определено и недвусмислено. Не се споменава какво в действителност е извършил Мелъри, нито кого е наранил. А защо е толкова неясно написано? Няма имена, дати, места — никакви конкретни препратки към каквото и да било. Не е ли твърде странно?
— Числата шестстотин петдесет и осем и деветнайсет си бяха съвсем конкретни.
— Но не са означавали нищо за Мелъри, освен факта, че за тях се е сетил. А това трябва да е някакъв номер.
— Ако е така, то аз не успявам да разкрия как се прави фокусът.
— О, ще успееш. Много си добър в това да свързваш точките на скрита картинка. — Тя се прозя. — Няма по-добър от теб. — В гласа й не се долавяше ирония.
Той продължи да лежи в тъмното до нея, като си позволи да се отпусне за кратко и да се порадва на похвалата й. А после умът му започна неспокойно да рови из бележките на убиеца, да оглежда отново използвания език в светлината на наблюдението, което бе направила.
— Бяха достатъчно конкретни, за да изкарат акъла на Мелъри — каза накрая.
Тя въздъхна сънливо:
— Или напротив — достатъчно неясни.
— Какво значи това?
— Не зная. Може да не е имало истинско събитие, за което да се изразява конкретно.
— Но ако Мелъри не е сторил нищо, защо беше убит?
Тя издаде особен гърлен звук, тих еквивалент на свиването на рамене.
— Наистина не знам. Просто ми е ясно, че нещо не е наред с тези бележки. Време е да заспиваме отново.
Глава 30
Изумрудената къщичка
Събуди се на развиделяване, като се чувстваше по-добре, отколкото му се бе случвало от седмици или дори месеци. Може и да бе преувеличено да се каже, че с обяснението на загадката с обувките първата плочка от доминото е паднала. Именно такова бе и усещането му, докато шофираше на изток през окръга, право към изгряващото слънце, на път към хотела край „Филчърс Бруук Роуд“ в Пиъни.
Хрумна му, че с това да разпитва „педалите“, без да го координира с канцеларията на Клайн или с екипа за криминални разследвания, може би надскача леко правомощията си. Но пък какво, по дяволите — нека го плеснат през пръстите по-късно, ако искат. Щеше да оцелее.
Освен това си помисли, че нещата започват да се подреждат, както той иска.
Когато до отбивката за „Филчърс Бруук“ оставаше по-малко от километър и половина, телефонът му звънна.
