— Освен крехък и срамежлив как бихте го описали?
— Крадлив!
— Искам да кажа, чисто физически.
Уелстоун се намръщи.
— Имаше мустаци. Цветни очила.
— Цветни?
— Като слънчеви — стъклата им бяха толкова тъмни, че очите му изобщо не можеха да се различат. Много мразя да говоря с някого, ако не виждам очите му, а вие? Но все пак пропускаха достатъчно светлина, за да ги носи на закрито.
— Нещо друго?
— Вълнена шапка — като тези, перуанските, които се нахлупват ниско и закриват челото и ушите — също шал и огромно палто.
— И откъде си направихте извода, че е „крехък“?
В гримасата на Уелстоун към мръщенето се добави смайване.
— Всъщност… от гласа му? От поведението? Знаете ли, наистина не съм сигурен. Единственото, което си спомням, че видях — наистина видях — беше голямо пухкаво палто, шапка, слънчеви очила и мустаци. — Очите му се разшириха от обида. — Смятате, че е било маскировка?
Слънчеви очила и мустаци? Според Гърни това повече приличаше на пародия на дегизировка. Но дори тази ексцентричност съвпадаше с модела. Или прекаляваше с мисленето? Ако беше дегизировка, то бе много резултатна — не бе получил никакво физическо описание, което да му е от полза.
— Можете ли да си спомните още нещо за него? Каквото и да било?
— Направо беше обсебен от малките ни пернати приятели. Имаше огромен бинокъл — приличаше на онези инфрачервени неща, които командосите по филмите разнасят насам-натам. Оставяше майка си в къщичката и прекарваше цялото време из гората в търсене на черешарки — розовогърди черешарки.
— Казал ви е това?
— О, да.
— Много странно.
— Защо?
— Няма розовогърди черешарки в Кетскилс през зимата.
— Но той дори каза… Този лъжлив негодник!
— Дори каза какво?
— На сутринта, преди да си тръгне, той дойде в главната сграда и не спря да дърдори за проклетите черешарки! Непрекъснато повтаряше, че е видял четири розовогърди черешарки. Четири черешарки с червени като роза гърди, само това разправяше, все едно се съмнявах в думите му!
— Може да е искал да се увери, че ще запомните — замислено каза Гърни, като че ли на себе си.
— Но вие сега твърдите, че не може да ги е видял, защото няма такива! Защо да иска да помня нещо, което не се е случило?!
— Добър въпрос, сър. Дали мога сега да огледам — много набързо — къщичката?
От всекидневната Уелстоун го поведе през мебелирана в същия викториански стил трапезария, пълна с богато резбовани дъбови столове и огледала в тежки рамки. Излязоха през една странична врата на пътека с безупречни кремави павета, които може и да не бяха съвсем същите като жълтото тухлено шосе от „Оз“, но определено напомняха за него. Алеята свършваше пред приказна къщичка, обвита в английски бръшлян, който свежо се зеленееше, независимо от сезона.
Уелстоун отключи вратата, отвори я и отстъпи настрани. Вместо да влезе, Гърни огледа вътрешността от прага. Първата стая беше отчасти всекидневна и отчасти — храм на филма. Имаше плакати, магьосническа шапка, вълшебна пръчица, статуи на Страхливия лъв и Тенекиения човек, както и препарирано кученце, което трябваше да представлява Тото.
— Ще желаете ли да влезете и да видите изложбената витрина, където бяха пантофките?
— По-добре да не го правя — отвърна Гърни, като стъпи отново на пътеката. — Ако вие сте единственият човек, който е влизал, след като гостите са си заминали, бих искал да си остане така, докато екипът за събиране на улики не пристигне на мястото.
— Но вие казахте, че не сте тук заради… Един момент, казахте, че сте тук заради „съвсем различен случай“ — това казахте, нали?
— Да, сър, точно така.
— За какво събиране на улики говорите? Тоест, какво… О, не! Със сигурност не смятате, че моят крадлив любител на птици е вашият Джак Изкормвача?!
— Честно казано, сър, нямам причина да мисля така. Но трябва да проуча всяка възможност, а ще е проява на логична предпазливост да изследваме по-подробно къщата.
— Божичко, о, боже! Не знам какво да кажа. Ако не е едно престъпление, то ще бъде друго. Е, предполагам, че не мога да спъвам работата на полицията — колкото и странна да е тя. Има си и добра страна — дори това да няма нищо общо с оня ужас горе, може в крайна сметка да откриете нещо за изчезналите ми пантофки.
— Винаги има възможност — учтиво се усмихна Гърни. — Очаквайте екипа за събиране на доказателства по някое време утре. Междувременно дръжте вратата заключена. А сега, нека ви попитам още веднъж —
